"Всички ку*ви се събудиха да се сетят след 15 години, че са изнасилвани, като оня американския режисьор, дето го направиха на маймуна."
Думите на Вежди Рашидов отекват на микрофона в Народното събрание, въпреки че депутатите са в почивка. Парламентаристът се е приближил да говори със зам.-председателите на Народното събрание относно програмата на парламента следобеда и видимо е недоволен, че трябва да се продължава темата с промените в Закона за защита от домашното насилие.
Изказването му, макар и в частен разговор, макар и неофициално, показва колко голямо е неразбирането на проблема с насилието у нас.
Защото макар на официални позиции да се говори, че всички сме срещу насилието, когато се предполага, че никой не слуша, а микрофоните са изключени, се чуват именно такива изказвания - някакви "ку*ви" просто се оплакват - нищо ново, нищо значимо.
Нищо, че през последните седмици буквално на ежедневна база излизат нови и нови случаи на отвратителни жестокости - бой по бременни жени, жени, изпратени в кома след побой с метален бокс, принудително отвличани и насилвани жени...
Има цял един светоглед, че насилието е твое право, когато трябва да защитиш честта и достойнството си от различни обиди - например когато някой не е скочил достатъчно бързо да ти донесе ракията и салатата. Или си е позволил да те погледне не по правилния начин, или си е позволил въобще да погледне някого извън теб самия.
Това дори не е мачизъм, а откровена философия на презрение към жените, която ги свежда до втора категория хора, призвана да служи и обслужва - "ку*ви" и "прислужници".
Проблемът е, че вместо тази философия през последните десетилетия у нас да се свие и да изчезне като ненужен отпадък от миналото, тя намери една много благоприятна почва на излишък от тестостерон и недостиг на мозъчни клетки - мутрите.
Като тук не говорим само за "борчетата" от края на миналия век, които формираха опасни престъпни синдикати, а за цялата култура, която ги заобикаля. Концепцията, че да си лош бияч е готино.
Години наред мутрите и подземният свят бяха обезсмъртявани и възхвалявани от песни (един цял музикален стил просперира под крилото на момчетата с дебели ланци и още по-дебели вратове), книги (така популярните мутренски романи), медийни публикации, интервюта, филми и сериали.
Каквото и да си говорим, за купища момчетии у нас сериалът "Под прикритие" стана популярен не заради полицая, който се бори срещу лошите, а заради самите "лоши момчета" с техните култови лафове, тежкарско поведение и житейски мантри. Сам по себе си - добър проект, който обаче изкара твърде много погрешни изводи у не малка част от аудиторията.
Така през култура и медии на мутрите беше създаден един почти бляскав, рицарски образ - народни герои, доблестни войни, които са принудени от живота да бъдат лоши.
"Ние сме лошите в страшния филм, тъй пожела си съдбата... Мъжки момчета сме, знаем сами - лоши ще бъдем докрай! Черните ни дрехи крият от вас колко са бели душите ни", се пееше в една от песните, чийто текст е познат май на всеки един от нас.
Само дето зад този лустросан образ, превърнат в символ на успеха, се криеше и грозното лице - онова, в което насилието е винаги първото решение, уважението е само за тези, които могат да ти избият зъбите, а жените... "ку*ви" и "прислужници". Собственост, която можеш да третираш, както решиш за добре, стига да имаш силата за това.
И сега изведнъж се случва нещо толкова зловещо и гнусно, колкото е този случай в Стара Загора, и светът наоколо започва да говори, че всъщност тези неща са крайно нередни.
Че жените, ако ще и да са изч**али един вагон хора, имат своите права и достойнство и те са неприкосновени. Че жените не са нечия собственост, не са "ку*ви" и съвсем не са нечия боксова круша за упражнения. Поне не и в цивилизования свят, в който се опитваме да живеем.
За мнозина това се оказа нещо ново - когнитивен дисонанс, в който светът се променя твърде рязко, за да могат да "наваксат" със случващото се и с променените представи за правилно.
Затова са и тези реакции сега - "откъде-накъде пък точно сега решиха тези гласове срещу насилието да се обадят и да говорят"; "ку*ви търсят внимание"; "чак сега са се сетили, по-рано защо мълчаха"... и така нататък.
Въпросът е, че трагедията от Стара Загора може да се превърне в катализатор за промени в обществото и повод то да се стресне и да порасне.
Този случай ни накара да погледнем трезво към един сериозен проблем и да приемем, че подобно поведение на насилие е не просто неприемливо в XXI век, но и престъпно.
И съответно следва да бъде наказвано и порицавано. Не да му се смееш от учтивост, не да го отричаш, не дори и да търсиш вината в жертвата.
Да, 90-те са едно друго време с едни други нрави. Това обаче не означава, че тогава нещата са били правилни.
Така че е крайно време да излезем от времето на мутрите и да направим крачка напред.
