Тези дни прочетохме достатъчно натуралистични антиколедни излияния, за да ги опровергаваме тепърва колко свят ден е утре. Родени сме в страна, за която през последните 20 години подсъзнателно смятаме, че е на ръба на апокалипсиса, за да можем да празнуваме Бъдни вечер и Коледа с онзи умопомрачително миловиден маниер, с който го правят в по-превзетите култури. Тук здравословният цинизъм винаги ще е над духовността, за да се сърдим на хората, които ни убеждават колко е тъпо да се прехласваме.
Съвсем общочовешката идея на Бъдни вечер и Коледа обаче е свързана с едно просто, лесно изпълнимо и важно клише - да бъдем добри. Не говоря за това сега да пратите SMS на номер едисикой, понеже не заслужавам този артрит и имам нужда от лечение в Германия (за артрита не се бъзикам)... А за идеята, че ако досега си бил повече готованец на празниците, можеш да вложиш всичките си емоции в това да освободиш близките си от суетенето. Точно тук под близки имам предвид родители.
Да смятаме ли колко прединфарктни притеснения са скрили те заради нас от раждането ни до над 25-ия ни рожден ден... А през последните дни се изненадах колко много хора на сериозна възраст между 25 и 35 години тежко въздишат с думите "Айде да идва Коледа, да ходя при мама...", признасяйки ключови за тунеядството символи като "сарми", "пържоли" и "лежа"... В страна, известна с философията си "Татко носи, мама меси", Коледа е чудесно оправдание дори за всеки вече изучил се, самостоятелен и работещ постомодерен егоист да се просне на дивана - докато миризмата на мамините гозби го упои така, че да не може да мръдне да измие и една чиния.
В края на годината постмодерният работещ гражданин е като тръшнат от епидемия от мързел - и съвсем сериозно си вярва, че да го обгрижват е закономерност. Точно по тези празници обаче излиза наяве отрезвяващата истина за родителите ни - завинаги отдадени на порасналите си деца хора, които продължават да поставят себе си не на второ, а на последно място (особено ако самият ти вече имаш деца), но все пак запазили доброжелателното си майтапчийство и затрогващия си тон... Патриархална инерция, която внимаваме да не ни сполети, но пък я ползваме с арогантността на хищник.
Християнската отсянка в общуването утре вечер, може да не е свързана непременно с впечатляващи прояви на вяра и строго спазване на традиции. Да поканиш родителите си за или по Коледа, да им създадеш приказна и ароматна атмосфера, да ги обслужиш, да им сготвиш и сипваш, да ги разпитваш и изслушваш, да не им позволиш да похарчат нито един лев и да не измият нито една чаша (въпреки че те ще направят всичко това със същият ентусиазъм както досега) е толкова ласкателно за тях, че всички неловкости, свързани с Коледа, които хейтърите изброиха, са потушени от енергията ти прецизно да поемеш цялата отговорност за този ден.
Откакто наистина пораснах, обичам Коледа, защото това са малкото дни в живота ми, през които си давам сметка колко много дължа на родителите си и колко малко им трябва на тях, за да усетят някакво признание. И ако в свръхсоциалния си, корпоративен и разхайтен клубен живот можеш да бъдеш всяка уморителна версия на себе си, с тях си онова, което се очаква поне тези дни - подаряващ.
