Ако след 10 години се върнете към историите от днешния ден, ще ви впечатли едно видимо противоречие.
Най-важната и забележителна новина, която заслужава да се помни и от следващите поколения, е отразена в най-оскъдни детайли. Не заради липсата на интерес, напротив.
Формално, новината е тази, че за първи път от 3 десетилетия Националната галерия ще разполага с възможност да откупува нови творби за колекцията си.
Зад този факт за съжаление не се крие дълбока реформа в държавната културна политика, а една тиха лична добродетел. Тя е записана в завещанието на покойна българка, която е прекарала по-голямата част от живота си в Австралия и дарява 1/2 от семейната собственост в полза на най-голямата институция за изобразително изкуство в родината си.
Цифром: 1 771 261,35 лв. след удържаните такси, най-голямото индивидуално парично дарение в историята на българските галерии и музеи.
От Националната галерия - културна организация със 70-годишна история - твърдят, че никой няма спомен да е контактувал лично с дарителката на име Маргарита Занеф. От Външно министерство цитират само комуникацията с адвокатите на жената, починала самотна на 95-годишна възраст през 2016 г.
Няма нейна снимка, няма данни за датата или мястото на раждането й, няма информация дали в България все още живеят нейни роднини, близки или стари познати на фамилията.
Официалнo се знае само, че Маргарита е емигрирала в началото на 60-те години заедно със съпруга Занко и сина си Антон.
Причините за бягството им от тоталитарния режим са ясни по подразбиране за няколко поколения политически изселници: "да избегнат последствията след края на Втората световна война", както евфемистично го описват чужденците, изпълняващи завещанието й.
Емиграцията им се случва в разгара на Студената война, в годините на национализацията и колективизацията, на тежката индустриализация, на петилетките и Априлския пленум, на изселвания на "бившите" хора, на въдворяването без присъда на враговете на "народната" власт, на принудителното превъзпитание на "младежта, изложена на разложителното въздействие на империалистическата пропаганда".
Случва се малко след смъртоносния разгром на Унгарското въстание, точно преди вдигането на Берлинската стена, на крачка от Кубинската криза, на ръба на ядрена война. Спасението и усамотението е открито на другия край на света.
Едва ли е странно, че оттогава младото тричленно семейство изчезва безследно от радара на (Народната) република България.
Колкото по-малко близки знаят къде се намира т.нар. "невъзвращенец", толкова по-добре.
Държавна сигурност води отчет за цялата т.нар. вражеска емиграция, включително за онези български граждани, които не са ангажирани в "подривна дейност" зад граница.
По-вероятно е да намерите цялата история на семейство Заневи в архива на Комисията по досиетата, отколкото посолството в Канбера или в която и да е друга държавна институция.
От 1963 г. семейството на Занеф живее в двуетажна къща в Уейвъртън край Сидни, имат и по-малка вила в градчето Блекхийт на ръба на Сините планини в Австралия. И двата имота са продадени през последните 2 години, а всички пари са дарени за изложбени зали и художествени галерии, включително за НХГ в София.
Юристите описват Маргарита Занеф като колекционер на изкуство и "невероятно културна жена".
Няколко снимки от оригиналния интериор на фамилния дом в Уейвъртън преди продажбата изглеждат като Далчевият "прозорец, отворен в друг предишен свят", впечатляващ с невидимото й присъствие и с духа на времето, което вече няма да се върне.
Когато през 1989 г. режимът в НРБ рухна под собствената си тежест, главната героиня на този ненаписан роман е навлизала в 70-та година от своя живот.
Не знаем дали е успяла да намери време и сили, за да се върне обратно в родината си след три десетилетия изгнание. Може би все пак е имала възможност да види как изглежда София без петолъчката над Партийния дом и без Мавзолея с мумията пред Художествената галерия в стария Царски дворец.
Последната й воля е била да дари и втората половина от живота си обратно на България. Завещанието й е предназначено не за друго, а за културното наследство.
Оставено е в полза на съхранението и свободния достъп до световното изкуство - онова човешко състояние, което нито един тоталитарен режим не е успял да постави в граници.
Затова, ако след 10 години се върнете в спомените си обратно на днешния ден, няма да се затрудните да идентифицирате най-важната новина.
Това е един тих задочен урок по човешко достойнство и дълг към родината - ценности, които не се измерват в пари.
