9 септември като цяло е от тези дати, които чертаят най-дълбоки разделителни линии в обществото ни. И от тази гледна точка президентът Радев е в известен смисъл прав за прошката. Оставяме настрана въпроса, че за да има прошка, трябва да има покаяние, а вместо това има ежегодна демонстрация на язовир Копринка.
Трябва ни помирение като народ, защото раните на миналото са нещото, което ни пречи да се фокусираме върху проблемите, които са сега, върху предизвикателствата, с които идва бъдещето.
Засега разкаянието и прошката остават далечен, дори имагинерен вариант, просто добро пожелание за един по-добър свят. Затова на нас, като общество, като народ, ни трябва една голяма, повсеместна политическа и историческа амнезия. Да забравим, за да можем да започнем на чисто и да погледнем напред.
Онази сентенция, че народ, който не познава историята си, е обречен да я повтаря, е абсолютно вярна.
Това обаче, което също трябва да помним, е, че народ, който е втренчен в историята си, е обречен да се върти в кръг. А у нас вглъбяването в миналото е нещото, което определя и политиката, и обществения дебат.
Живеем в полярно време, на емоции и бързи екзалтации. Няма просто леви и десни, имаме путинофили и соросоиди (и прилежащите им вариации).
Да съсипеш всеки смислен дебат, са нужни само няколко коментара с обвинения на база комунисти-фашисти, преди той да се превърне в една голяма говорилня, от която нищо смислено не излиза.
Забравата ни трябва, за да престанат разговорите за паметници да бъдат водещия дебат в обществото, измествайки теми като корупцията, като сигурността, като образованието. Бъдещето минава на заден план, стане ли въпрос за враждите от миналото.
Нека левите си бъдат идеологически леви, десните - десни. Всеки да си защитава идеите с аргументи, а не с обиди и етикети.
Амнезията ни трябва, за да можем да съдим наследниците на "другите" по собствените им дела, а не по делата на дядовците им. И най-важното - тя ни трябва, за да можем да забравим, че някога сме мразили.
В България има Закон, който обявява комунистическия режим у нас за престъпен. Той осъжда всичките зверства на отминалия режим и забранява символите му. Но на практика е една голяма врата в полето, защото и до днес не само че има тениски със сърп и чук, но има хора, които искат да ги носят. И за тях в това няма нищо лошо.
Защото както болката и омразата трябва да бъде забравена, така трябва да се забравят и фалшивите идоли, извратената благодарност, граничеща със сляпо подчинение. Да бъде оставена носталгията по едно романтично идеализирано минало, от което са изхвърлени лошите спомени.
Така може би ще изградим едно общество, което ще е достатъчно зряло, за да погледне историята си, да осъди всичките й неправди и да научи всичките й горчиви уроци.
В противен случай историята ще остане само котва, държаща ни здраво вързани към миналото и без възможност да продължим напред.
