С ръце в канала

Има един стар виц, дължим го на Уди Алън. Седят две възрастни жени и обсъждат ресторант. „Храната тук е отвратителна, не става за ядене" - казва едната. „Да - съгласява се другата - а и порциите са толкова малки". Така де, ясно, че нещата са скапани, ама поне да са в достатъчни количества, че истински да се почувства свободен човек да ги мрази.

Същата горе-долу е и работата с родната журналистика. Това вероятно е една от най-презрените професии от целокупния народ (пълна с какви ли не продажници, боклуци и „къртици"), но ако има нещо, което е ненавиждано повече от нея, то е опитът да бъде ограничена. Стремежът да се отвратиш от нещо не бива да бъде цензуриран, разваля се дърти плежъра.

Шегуваме се, нали ви предупредихме, че е виц. Трябва да признаете с ръка на сърцето, че колкото и да се гнусите от журналистиката, тя не е съвсем ненужна; затова и ви вълнува в личните ви етически категории. На нея обикновеният гражданин все по-често разчита да му свърши някаква работа, която иначе няма как да бъде оправена от другите институции.

Я измамник да залови, я да зададе „неудобен" въпрос някому или просто да му посочи правия път. Затова тази древна професия е със статута на власт, което е най-лошата услуга, правена й някога. Властта не само развращава и разглезва, но се превръща в обект на апетити. Щом нормалните хора като вас разчитат да им се свърши нещо, кое би спряло гадовете от същото?

Така журналистиката свиква да се чувства значима, върши си своята властна работа, макар в един момент да не е ясно на кого и по какви причини. Тя е водопроводчик, който бърка в канализацията и вие съвсем правилно се надявате да ви отпуши сифона, ама защо очаквате и да ухае на жасмин? Ако успее да ви помогне в някакво отношение - добре, ако не - майната й. Съвсем разумно народно отношение без излишни сантименти.

Големият проблем идва, когато се спомене думата „цензура". Понеже тя по презумпция е натоварена със злина, цензурираният се превръща в свидна жертва на системата.Това неизбежно довежда до припознававането му от свободолюбивите граждани като жертва. А това ескалира в нелеп емоционален опит за структуриране на пространството. Значи едните все пак са по-лоши от другите, си казвате вие. И ето ви в клопката.

Концепцията „добри срещу лоши" е крайно забавна в медиите, защото те не правят друго, освен да газят във финансови и политически миазми, при това със завиден опит и необходимо техническо лавиране. Кога ги отпушват, кога ги затапват - въпрос на гледна точка, но работата, макар и славна, рядко е чистичка.

Ето защо в тинята не остана нито един читав авторитет, неомърлян до козирката от служби, схеми, натиск, „достойно заплащане" или не дай си Боже - синдрома на Месията - най-зловредния карцином, придобит от гъделичкането на самочувствието и ефирната „свобода". Затова и всеки, който получи някаква форма на редакция, вече се чувства болезнено засегнат във волността си от същите онези, които при други обстоятелства са го стимулирали. Свободолюбието и себелюбието не са синоними, точно както Словото и Славито не са.

Да разберете кой от кого е по-мърляв в тази ситуация е толкова сложно, че се равнява на журналистическо разследване, достойно за Пулицър, проведено от нежурналисти. И все пак - не изхвърляйте водопроводчика с мърлявата вода, защото може да ви потрябва.

Сменяйте ги, това е добра практика при всички случаи. Но и не им се предоверявайте, те са майстори, чието схващане за чисто и мръсно е по-различно от вашето. И под ноктите им има твърде много - вие се сещате какво, за да им целувате ръка.

Новините

Най-четените