Февруари. Непостоянното предпролетно време методично бомбардира Родопите ту с мъгли, ту със слънчеви лъчи. Температурите жонглират с положителните и отрицателните знаци, разкривайки част от многобройните лица на планината.
В такава динамична метеорологична обстановка се осъществи първата ми среща с онзи наситен с трагедии южен град - Батак.
До този момент никога не бях стъпвал на това място и единственото, което знаех за него, беше кървавата история за баташкото клане и факта, че в църквата, в която са се разиграли въпросните събития, все още личат следите от насилствения акт.
Тази история винаги ме е поразявала с драматизма си.
Ето защо, когато се появи възможност да посетя родопското градче, не се поколебах да тръгна въпреки непостоянното време.
И така в едно смръщено утро завъртях ключа, моторът заръмжа и колата ме понесе по криволичещите пътища към "новий Батак".
Цялата сутрин беше ужасно мъглива и заспалото време предразполагаше към меланхолични размисли. Някъде към Пазарджик бензинът започна да попривършва, затова се наложи да се отбия през Шела на улица "Любен Огнянов" за дозареждане.
Спирайки, осъзнах колко уморен съм от непрестанното взиране в непрозрачната мъгла и взех решение да оставя баташките дебри за следващия ден, надявайки се на по-хубаво време.
Реших да нощувам в Пещера, където също не съм бил, и да разгледам още едно ново за мен място.
Градчето с име на скално убежище ме изненада приятно с подредените си улички, край които в унисон съжителстват модерни постройки и възрожденски къщи.
Една от особено красивите фасади в центъра на Пещера / Снимка: Христо Узунов
Голяма част от последните са реновирани и обликът им е все така горд, както в годините на тяхното построяване.
Градската градина също прави добро впечатление с уредените си и чисти пътеки, а наскоро павираната централна алея завършва с голям монумент, посветен на загиналите във войните местни жители. Някога по него е имало петолъчки, но днес те са заменени с уголемена реплика на царски медал за храброст.
Любопитно е, че макар и в централната част на населеното място, около парка са разположени две от най-големите фабрики в региона - винпромът и фармацевтичният завод, които днес представляват икономическия гръбнак на известния някога с обувната си промишленост град.
А междувременно небето се изясни и нощта се спусна с меките цветове на залеза...
На сутритна трябваше да направя още едно нещо преди да напусна Пещера - да опитам местната кулинарна сензация - татлиите.
Този необичаен продукт на сладкарското изкуство представлява внимателно организирана смес от масло, брашно и захарен сироп, а тайната за приготвянето му е известна само на неколцина местни майстори.
След като се облажих с традиционната пещерска вкусотия, не ми оставаше друго, освен да издухам 15-те километра между Пещера и Батак и да се потопя в историята...
Едно от първите неща, които ми направиха впечатление на влизане в града бяха многото стари къщи, чийто външен вид, за разлика от тези в Пещера, силно се доближаваше до облика на призрачния кораб "Летящия холандец".
Макар да не бяха изоставени, фасадите им говореха за дългогодишно неглижиране на дейностите, необходими за поддръжката им.
Бързах да посетя църквата, затова оставих архитектурно-строителния анализ за по-късно.
Паркирах на малко площадче, над което се извисяваше металното туловище на един учебен реактивен самолет L-29 с надпис "От набор 1949".
По-късно се оказа, че е местна традиция "наборите" да правят малки жестове за благоустройството на града си, изграждайки паметници, чешми и т.н.
Няколко крачки по калдъръмения площад и ето, че най-сетне съм пред пред църквата "Света Неделя".
Вкопаната в земята каменна постройка е изградена през 1813 година и до злополучната 1876-та, когато кървавият ятаган на османския башибозук се стоварва върху главите на барикадиралите се в нея батачани, църквата е била единствената в околността, в която службите са се извършвали на църковнославянски език.
Не знам дали заради доволно натуралистичния и подробен разказ за клането, поставен на табела пред църквата, или заради други някакви подсъзнателни внушения, но прекрачвайки прага на осквернената светиня моментално ме завладя морбидното усещане за масова смърт.
Сумрачното пространство около мен се изпълни с труповете на загиналите около 2000 батачани.
Носещите колони отново започнаха да се пропукват от забиващите се в тях куршуми, а по стените се стичаше кръв...
Кулминацията настъпи, когато се изправих пред останките на жертвите, изложени в стъклени ковчези. Десетки пробити и насечени черепи с всякакви размери ме гледаха с невиждащите си очни ябълки и усетих как смъртта не е напускала това място от 140 години.
Сякаш, за да подсили завладялата ме емоция, на излизане от храма съдбата ме срещна с погребално шествие, насочено към една от съседните действащи църкви.
За да избягам от тази тягостна атмосфера, се насочих към местния исторически музей. Вътре е приятно и макар експонатите и подредбата да са от времето на соца, те са достатъчно интересни и дават пълна представа за местния бит и обичаи.
Най-силен е акцентът върху възрожденските борби и местните занаяти, а ако не страдате от посткомунистически скруполи, може би ще ви е интересно да разгледате и частта, посветена на партизанското движение, което, оказва се, е силно застъпено в Батак.
Преди да напусна сградата, посетих и подземието на музея.
А там - каква изненада - ме посрещна поредната крипта! Този път - посветена на загиналите в антифашистката съпротива от 1941-1944 г. Колкото и парадоксално да звучи, този град наистина живее със смъртта!
Хубавото е, че музейният билет е "с един куршум три заека" и дава правото с него да се посетят още Балиновата и Шаровата къщи, в които е подредена етнографска експозиция.
Балиновата къща е архитектурен и исторически паметник на културата, а в нея до 1944-та е живял Трендафил Балинов - секретар на РМС. Експонатите, разположени из стаите, разкриват бита на местните жители от края на XIX в. и началото на XX в., но бях малко разочарован, след като се оказа, че тук няма нито един човешки кокал.
Разходката обаче продължи по централните улици, откъдето не преставаше да лъха на минало великолепие.
Някога красивите сгради от началото и средата на миналия век бяха оставени да повехнат под напора на времето. Из многото заключени врати на къщите ме гледаха скръбните образи от некролозите. Тук-там по някой покрив се беше срутил и създаваше контраст между живите и мъртвите сгради.
Макар този ден да беше слънчев, а Батак да се представи като приветливо и симпатично градче, по улиците му лепнеше едва доловимата тъга от някаква обреченост. Сякаш жителите му бързаха да го напуснат. Показателен затова беше и фактът, че модерното барче в центъра беше абсолютно празно в следобеден час.
Спокойните води на язовир "Батак" / Снимка: Христо Узунов
Ако направим кратка справка с данните за броя на населението ще открием, че от 1956 г., когато то достига своеобразен пик във връзка с изграждането на язовир Батак и нарастналата промишленост в региона, до 2012 г. броят на местните жители е намалял почти 5 пъти - от 10372 души на 2584.
Само 2 години по-рано, през 2010 г., броят им е бил значително по-голям - 3631 души.
Да, Батак живее със смъртта и за съжаление сякаш все повече се приближава към нея, споделяйки съдбата на много други малки населени места, губещи надпреварата с безпощадните изисквания на съвремието.
Обзет от такива мисли напуснах революционното градче и се отправих към едноименния язовир, за да се полюбувам на природата, която също живее със смъртта, но винаги намира сили да се прероди.
