7 септември 1997 г.
Христо Стоичков казва в култово интервю преди решителния мач България - Русия: "Те са ни освободили на 9 септември, сега ние ще ги освободим на 10-и септември!".
Около коментарите за логиката на първата част и очевидното слабо познаване на историята, обаче надделява еуфорията.
Ако България победи в София, твърдо сме първи и отиваме на Мондиал 1998, а руснаците - на бараж.
Когато Камата кажеше нещо в онези години, трябваше да му се вярва.
3 години по-рано той изрече пророчески "Айнцу, цвайцу, драйцу, дрън." И Германия, световен шампион, бе потопена от невероятния български тим на САЩ 94.
Дойде 10 септември 1997 г., три дни след интервюто.
Освобождението стана факт - Стоичков небрежно вдигна една топка с външен фалц (удар, който малцина от днешните национали познават) и Трифон Иванов също така небрежно я мушна във вратата на далечната греда. Еуфория, лудост на "Васил Левски"!
Бихме ги 1:0, както най-боли. Те бяха силен отбор, имаха достатъчно положения, а и съдията Вацлав Крондъл ни намигна с 1-2 подминати дузпи.
Но...
Това беше. Отидохме в Москва "по джапанки" - пак лаф на Стоичков, паднахме 2:4, но вече в мач без значение.
От онзи ден такава еуфория на "Васил Левски" сме изпитвали май само веднъж - когато куцукащият с изкълчен глезен Бербатов направи на пух и прах хърватите за едно полувреме за 2:0 през 2002-ра. Но не бе същото, не бе мач за класиране, финал.
Това е последният велик мач, грандиозен успех, на националния.
А минаха 18 години...
Без съмнение споменът е приятен и настръхваме от него.
Но е и тъжно... Доста отдавна беше.
