Вчера националният вратар Николай Михайлов публикува на личния си сайт поздравление към привържениците на Левски за реакцията им след автогола на Иво Иванов в мача срещу Лил в Лига Европа.
В този PR флирт с агитката имаше и немалка доза горчивина от факта, че отношението на привържениците към неговия автогол срещу Вердер през 2006 г. в Шампионската лига и последвалите още две допуснати попадения в рамките на четири минути бе коренно различно - миналата седмица сините фенове скандираха името на Иво, за да го окуражат, а тогава освиркаха и намразиха Ники.
Един вид закачка - ето че публиката е израснала в мисленето си.
А, всъщност, няма разлика в мисленето на публиката - просто изходната позиция на двамата футболисти бе коренно различна. Иванов се доказа през миналите два сезона в Берое като един от най-добрите защитници в България и затова получава кредит на доверие въпреки слабите изяви през първия си полусезон за Левски. Михайлов, от друга страна, навремето получи всичко наготово.
Въпреки че има качества, много по-важен фактор за неговото налагане още от 17-годишен бе произходът му. Донякъде, свръхестествената вяра, че е наследил уменията на баща си - най-добрият вратар, който някога България е имала, и в много по-голяма степен фактът, че баща му е настоящ президент на БФС, доведоха до това момчето да не извърви естествения път на развитието си като играч.
За разлика от един Божидар Митрев например, който макар и по-голям с една година, макар и с по-развити вратарски умения от Ники към дадения момент, трябваше да се бори и да изстрада всяка своя минутка на терена.
И дори след провала срещу Вердер, когато Божо започна да пази в Левски,неиграещият никъде Михайлов бе титуляр в младежкия национален отбор! По-късно той стана такъв и в мъжкия ни представителен тим, отново без да го е заслужил с играта си и без да е узрял за това. Стигна се до парадоксални ситуации, в които Ники имаше повече мачове за националните отбори, отколкото в клубовете си! А, както знаем, традиционно в страната ни аристокрация няма от шест века и нищо не описва случая по-добре от грозната думичка "шуробаджанащина".
Това налагане на Ники на всяка цена нямаше как да не доведе до скъпоструващи грешки и в Левски, и в младежкия отбор на България. И то по никакъв начин не помогна на момчето да развие вратарските си качества - даже напротив, спъна развитието му.
На фона на издънките си на терена, още от тийнейджър Михайлов блестеше по светските събития и сменяше като носни кърпички красавици от кориците на списанията. В това няма нищо лошо, но нямаше и как да помогне публиката да го заобича.
Със следващи изцепки като отказ да говори с медиите и наемането на телохранител, който още от летището е навсякъде с него по време на престоите му в България, Ники все така не ставаше по-симпатичен на обществото.
Но сега, заедно с добрите му изяви на вратата на холандския шампион Твенте, изглежда, че у него започва да настъпва и някакво личностно съзряване, за което е признак и вчерашната декларация. А ако пази добре и за България, публиката ще му прости окончателно.
