Спортните медии в България прегърнаха темата за чистка в Левски и днес тя бродеше по страниците на вестници и сайтове като един известен призрак из Европа.
Футболистите треперели, Гонзо махал този, махал онзи, трети, пети... Те че са за махане, за махане са, но като че ли най-скандалното и тревожно, което се налага като впечатление в тези новини е оставането на самия Георги Иванов в качеството му на треньор и през следващия сезон.
Никой не може да отрече любовта му към Левски и характера му на мъжкар. Но една от отличителните черти на силния човек е да е способен да осъзнае кога е слаб в нещо.
Естествената защитна реакция на Гонзо и въобще на хората от неговия тип е да маскират свръхегото си като чувство за отговорност - "аз не мога да изоставя отбора в такъв момент".
Провалилите се треньори в упорството си да се докажат приличат на най-лошата разновидност на покер играчите - този, който не може да спре да играе, когато губи, и се опитва да компенсира загубите, което в крайна сметка го довежда до разоряване. В случая с футболните треньори - до загуба на преценка за реалността и на професионален авторитет.
Такъв бе и Христо Стоичков в националния отбор, такъв бе и Станимир Стоилов през последната си година в Левски, когато отпадна от Тампере, а после бе категорично надигран от ЦСКА. Но докато при фалиралите покер играчи драмата си е изцяло лична, то в случая с треньорите с тях страдат и стотици хиляди привърженици.
Има крайни почитатели на Георги Иванов, които твърдоглаво смесват битието му на футболист с това на треньор и прехвърлят романтичния ореол на героя със синя фланелка и кървава превръзка на челото върху подскачащия край тъч линията костюмиран господин.
В своето полубудно влюбено състояние те вероятно биха казали, че той не носи вина за състоянието на отбора и че заслужава признание за това, че когато пое поста от Ратко Достанич, Левски бе девети в класирането, а сега е пети. Ако не почувстват естествено неудобство да използват подобен довод, разбира се.
За съжаление, костюмът не прави треньора, а го правят образованието, опитът и личните интелектуални и психологически качества. За първите две е сигурно, че липсват в случая, но те се придобиват с много работа и четене и се добавят към третия компонент, за който учтиво приемаме, че е налице.
Само че Левски не е училище за треньори - на "Георги Аспарухов" те би трябвало да идват научени. Абдикиралият от непосредственото управление на клуба собственик, за когото в това му качество най-хубаво да говорим или добро, или нищо, съзря в Иванов силния мъжкар и лидера, който ще отклони вниманието от него. Подобно на сатаната във филма "Адвокат на дявола" той се възползва от неговия любим грях и най-силно оръжие - суетата, за да убеди Гонзо да се заеме с непосилна за него задача.
След като цялата власт е в Георги Иванов, той вече носи вина за резултатите - Левски е на ръба да изпусне участие в европейските турнири за пръв път от двайсет години въпреки всички подаръци от конкурентите и проблемът започва не отдолу, а отгоре.
Ако не беше суетата, маскирана като чувство за отговорност, спортно-техническият директор щеше да е осигурил още преди зимата квалифициран треньор с умения да селектира, подрежда и мотивира футболистите. Някой като Илиян Илиев. Някой като Стефан Грозданов.
