Нищо ново под слънцето - страхотен жребий изтеглили националите в евроквалификациите. Пак ни чакат цели страници с анализи колко е хубаво, че срещнем англичаните веднага след световното, или как е изгодно да заклещим Швейцарците през март и да хапнем за десерт безобидния Уелс в София. Изобщо - Бог да пази кралицата от българите!
Хубавото на еуфориите в родния футбол е, че те размиват и заличават съзнанието на фена за реалната ситуация и го карат да мечтае и тръпне. Лошото е ... пак същото.
Факт е, че подобна стратегия за програма имаше нашата делегация на преговорите в Цюрих, където страните не се разбраха. Да, доказано е, че сме най-слаби през март след дългата зимна пауза и когато първенството ни не е почнало, но пък и швейцарците са в същото положение. Затова е удобно да сме домакини тогава. Не изглежда лишено от смисъл и да завършим с лек мач, какъвто се чака да е този с Уелс на наш терен.
Но, хора, на какво отгоре товарим каляската с поредните свръхочаквания в розово, след като пак ще я теглят само "трите коня"? А да не говорим, че с всеки следващи квалификации (все неуспешни) тия коне все повече забавят ход и вече не са атове на европейско ниво. Един поглед на съперниците показва, че дори уелсците играят редовно в силно първенство - Висшата лига или поне Чемпиъншип. Млади са, гладни са за успехи. Да не говорим за Черна гора, където има други три коня, който теглят тяхната каляска. Далеч по-скромна и непретенциозна наглед, ама вижте им конете - Мирко Вучинич дърпа "Рома" към титла в Италия, Стеван Йоветич е сензацията в Шампионската лига с по два голови удара върху главите на колосите "Ливърпул" и "Байерн". А Симон Вукчевич е лошото момче на "Спортинг", което решава важните мачове.
С Англия няма как изобщо да се сравняваме.
Какво имаме ние? Първенство, в което има изненади, ама няма класни играчи. Легионери, които играят в добри първенства, ама не се проявяват с почти нищо. Изключенията са Димитър Бербатов, Валери Божинов, Стилиян Петров и Мартин Петров. По правило, когато почнат важните мачове на националния, поне един от тях е контузен. Също по традиция умеем да превръщаме в "символ-верую" един конкретен мач (справка Швеция, Румъния, Ейре в предишни квалификации), но винаги или го губим, или правим най-много ненужен равен. Вместо да осъзнаем, че осемте (или 10) мача в квалификациите носят по три точки и са еднакво решителни.
Но при тоя сив и слаб наш футбол, нека се оставим на еуфорията до септември. Какво друго ни остава? А след това кралицата - бог да я пази...
