Балканската (проекто) кандидатура за домакинство на Мондиал 2030, част от която е и България, много повече прилича на опит за пиар, премесен с политическа пропаганда, отколкото на реално желание или план.
И децата знаят, че в момента България, Гърция, Румъния и Сърбия не могат да организират съвместно дори световно по надстрелване с бирени капачки, но понеже въпросът е чисто политически, всичко останало минава на заден план. Ако има поне едно нещо, в което родните управляващи са прави и са се ориентирали отлично, то е, че домакинствата на световни първенства по футбол се търгуват и разпределят на масата на голямата политика, а не в Борда на ФИФА или в нечий футболен кабинет. А това неизбежно води до въпроса – ами ако случайно вземем да спечелим?
Помните ли средата на деведесетте, когато от немай къде изскочи новината, че мондиалът ще ходи за първи път в Азия, при това не в една, а в две страни? Нито Япония, нито Корея са футболни държави, но някой с огромно влияние реши, че най-многолюдният континент е идеална сцена за правене на голям футбол с всичките нови стадиони, магистрали, хотели, летища и прочие. Само 8 години след Мондиал 2002 световното посети и в Африка - и там се изсипаха купища пари за „благото на играта“. Какво пък да кажем за последното първенство в Русия, послужило за безпрецедентна политическа пропаганда на държавната машина на Путин? Или за предстоящата есенно-зимна трагикомедия в пустинята след 4 години?
Простата сметка показва, че четири от последните шест домакинства на най-големия футболен форум не са нищо друго, освен ходове в глобалната политическа игра.
Единствено форумите в Германия (2006) и Бразилия (2014) могат да имат спортна обосновка, но това съвсем не променя тенденцията. Във всички останали случаи краен победител излизаше кандидатура, която на първо четене можеше да се определи като екстравагантна. Най-малкото.
А кандидатурата на Балканската четворка е точно такава. И напук на всички прогнози, има шансове да спечели – поради ред причини.
Ако детайлно разгледаме съперниците, ще стане ясно, че дори наглед отчетливи фаворити като британската задруга (Англия, Шотландия, Уелс, Северна Ирландия и Ейре), Иберо-африканската ос (Испания, Португалия, Мароко) или южноамериканския фронт (Аржентина, Уругвай, Парагвай) имат сериозни пробойни. Гласуването ще е през 2022 г. (в навечерието на следващия мондиал), когато последиците от Брекзит тепърва ще се усещат на Острова, а на този откровен политически сепаратизъм не се гледа с добро око не само в Европа, но и в Америка, да речем.
Връчването на световното на Англия, която показа, че продължава да гледа отгоре на останалия свят, ще е скандално от геополитическа гледна точка в този момент.
Испания, Португалия и Мароко са големият европейски фаворит с единствената подробност, че кандидатурата им не е... европейска. Мароко може и да е Швейцария на Африка, но експериментът с мондиал на два континента едва ли е най-уместното решение във времена на постоянни терористични заплахи и бежански поток от Юг на Север.
Южна Америка има голям коз – изданието през 2030 г. ще отбележи един век от първия мондиал, състоял се в Уругвай, но и още по-голям минус. Случилото се във финала на Копа Либертадорес, който трябваше да емигрира по спешност в Мадрид, ще се помни дълго. То категорично показа, че по тези меридиани и паралели държавата е в примката на хулиганите и организацията на турнир от ранга на световно по футбол е сериозен риск. Още се помни и гневът на милионите, които заляха улиците на големите бразилски градове, за да протестират срещу милиардите долари, които кабинетът на Дилма Русеф извади от джобовете им и инвестира в инфраструктура покрай домакинствата на мондиала през 2014 г. и на олимпиадата две години по-късно.
Какъв е големият балкански минус? Бедни сме, това е.
Друг проблем с нашата кандидатура няма. Имаме си красива природа, планини, плажове, гостоприемни хора – туристите ще си изкарат супер. Стига само да има къде да кацнат, да спят, да хапнат и да се забавляват. Че и политически сме в един от най-цветущите моменти в модерната история на Балканите. И заради това българският данъкоплатец трябва да е сериозно разтревожен – защото, ако ФИФА реши да заложи отново на екстравагантното, изведнъж ще се сдобием със световно по футбол. И ще трябва да си платим за това.
Тогава вече ще стане страшно. За 48 отбора участници – очаква се толкова да са още през Мондиал 2026 в САЩ, Канада и Мексико, са нужни 16 стадиона, 13 от които с капацитет минимум 40 000 места.
Необходими са още два с 60 000 и един, който да се използва за откриване и закриване на мондиала - за 80 000 души. Дори само четири от стадионите да са у нас, сметката ще е много, много дебела. Но стадионите съвсем не са най-голямото перо – ще трябват директни магистрали и модерни жп линии до Сърбия, Гърция и Румъния, поне четири големи летища, драстично увеличение на луксозната хотелската леглова база (категории 4 и 5 звезди), поне 16 тренировъчни центрове с по няколко терена и т.н. Най-грубо България ще трябва да инвестира минимум 5 милиарда евро, т.е. колкото реакторите на една нова АЕЦ. Как точно ще приеме българинът това колосално финансово усилие, е лесно да се предположи.
Нещото, което родните политици удобно премълчават, е че ФИФА не дава пари на страните-домакини.
Средно тя инвестира около 2-3 милиарда от своя бюджет в организацията на турнира, но те отиват за наградни фондове, транспорт и логистика на отборите, реклама, медии и т.н. ФИФА не строи стадиони, хотели и летища – това се поема от местното население.
И не на последно място – когато 30-дневното зрелище свърши, официалните гости и феновете си тръгнат и светът шумно изръкопляска на поредното „най-добре организирано световно в историята“, страната-домакин обикновено се сдобива с няколко колосални спортни паметници, които стават напълно неизползваеми. Какво ще прави България с четири стадиона по 40 000 места, при средна посещаемост под хиляда зрители на мач в „А“ група?
Ето защо трябва много да внимаваме къде се бутаме и какво си пожелаваме. Защото току-виж, вземе да ни се случи...
