България никога не се е славила като водеща сила в колективните спортове. В отделни периоди в миналото футболните, баскетболните или волейболните ни национални отбори успяват да запишат значим успех, но той си остава епизодичен.
Обясненията защо куцаме там където повече хора трябва да обединят усилията си, за постигането на една цел оставяме на друг коментар и може би на психолозите.
От 2006 г. насам волейболните ни национали с всички сили се борят да бъдат определени за най-успешния ни колективен спорт. И ако се съди по резултатите тимът със сигурност е такъв.
За четири години българите спечелиха три медала - от световно първенство, от световна купа и от европейско първенство. Е, вярно все бронзови, но никой от останалите представители не може да се похвали с нещо по-добро.
Към това се прибавят честите победи над класни съперници като Бразилия, Полша, Русия, доброто представяне в Световната лига, многобройните трансфери на наши състезатели в чужди, при това утвърдени отбори във водещи първенства в Европа.
А и не на последно място - вечно пълната зала във Варна и огромният интерес към мачовете, без значение от съперника.
След всичко това е ясно, че отборът няма проблем и с намирането на силни съперници за контролни срещи. Доказателството - пълната програма за проверки по време на подготовката за поредното голямо изпитание - световното първенство през септември. Където всички - от феновете до състезателите и ръководителите очакват да бъдем отново сред претендентите за призово класиране.
Женският ни национален отбор се възползва от инерцията на мъжки и също започна да върви нагоре. Волейболистките взеха медали в две поредни участия в Европейската лига - преди година бронз, сега сребро - и си осигуриха безпроблемни класирания на европейските първенства.
Момичетата вече смело мечтаят за още върхове и никой не се съмнява, че могат да го постигнат.
Успехите пък естествено доведоха до увеличен интерес от страна на спонсорите и сега и двата ни тима не усещат кризата налегнала не само държавата, но и спорта ни.
Единственото, което сякаш разваля бляскавата картинка са вътрешните първенства. Където напук на инерцията от националните ни отбори и с малко изключение властват безпаричието, сивотата и не особено високото качество.
Бавно нагоре в последните години започна да върви и баскетбола. Там избраха обратния път - първо вдигнаха нивото на родното първенство.
После към по-добри резултати започнаха да поглеждат и националните отбори. Мъжете успяха за пет години на два пъти да се преборят за участие на европейско първенство.
На път са да го направят и сега. Без да блестят, но с много характер възпитаниците на Росен Барчовски биха тимове, в чийто редици има доста именити баскетболисти. И такива от Лигата на извънземните - НБА. Ако продължават в същия дух именно българите ще се превърнат в приятната изненада на тези евроквалификации.
В тази компания най-тежко изглежда положението на спорт №1 - футбола. Националният ни отбор трудно намира класни съперници за спаринги, не е участвал на голямо първенство от 2004 г. когато бе част от европейския шампионат.
Играчите ни се подвизават предимно в отбори от Русия, Турция и тук там в някое по-класно първенство. Публиката и на официалните срещи става все по-малко, прогресивно обаче нараства броят на футболистите, които бойкотират родните медии и предпочитат да мълчат обидени от поредното писание по техен адрес.
Само преди месеци тимът остана и без капитана си Димитър Бербатов. Най-класният наш футболист предпочете да води битка в клубния си тим - гранда Манчестър Юнайтед, вместо поредната сякаш предварително загубена такава с националния тим.
Вътрешното ни първенство също не дава особен повод за оптимизъм, както и представянето на тимовете ни в европейските клубни турнири.
Може би не е лошо ръководителите на футболния ни съюз да поканят на среща колегите си от волейбола и баскетбола. И да потърсят съвет как се постигат успехите. Преди да е станало твърде късно.
