Приближава се тихо към микрофона, облечен целият в тъмни дрехи, така че на сцената почти не се вижда човек.
В тишината бавно започва да се лее гласът на разказвач на приказки.
Само че приказките, които разказва поетът Никола Петров, въобще не са приказки, нито са за деца, а за хора които отнемат страшното от страховете си, като ги изговарят, като ги превръщат в заклинания.
Виждали сте Никола Петров като чест участник в представлението на ТР "Сфумато" "Актьори срещу поети" и сте чували неговата необикновено силна поезия.
Първата му стихосбирка "Въжеиграч" ("Жанет 45") излиза през 2012 г., след като година по-рано печели приза "Златно яйце" на конкурса за поезия "Веселин Ханчев". Пет години по-късно се появява "БЯС/БЯЛО" (Фондация "Литературен вестник"), която утвърждава поетиката му, а през 2021 г. излезе "Не са чудовища" (изд. "Да") - една от шестте номинирани книги за престижната награда за поезия "Иван Николов" през 2021-ва.
Една от първите книги, които прочита като дете, е "Фьони мъти кръгли речни камъни" от Константин Павлов, която му се струва достатъчно тънка и детска, без към онзи момент да знае кой е авторът. Казва, че и до ден днешен това е едно от най-мрачните неща, които е чел.
В последната си книга Никола Петров обръща поглед към приказките и приказното, но ги разглежда от друг ъгъл. Стихотворенията в "Не са чудовища" са писани в рамките на три години. Те не са обединени от предварителна концепция, защото според Никола "всякакви стихотворения, повърхностно свързани от обща тема, могат да се представят като "цялостна" или "завършена" книга. Но това не значи, че книгата е добра".
"За мен по-интересен е почеркът - ако го имаш, той може сам да спои написаното, без да се опитваш", казва той.
В "Не са чудовища" Никола Петров води диалог с читателя, като започва със "Здравей", преминава през навика да "Кимаш на непознати", завърта ни в света на чудовищата и принцесите, а после се сбогуваме с тайния език. Накрая ни оставя речник за довиждане, в който дава нови значения на думи като поезия, любов и морал.
Война - Когато отъждествяваш единствено и само себе си с доброто и истината, рано или късно започваш да възприемаш несъгласния с теб като враг и сега вече си почти готов да започнеш войната. Тя не се самоосъзнава, иначе не би я имало.
Срещаме се за разговор в един леденостуден петък, в който по улиците няма хора, по заведенията - също. Аз съм забравила диктофона си, но Никола носи тефтера си. Така всеки незададен въпрос получава незабавен отговор. Интервю с куцукащи въпроси и търпеливи отговори, в което реплики "между другото" няма.
Какво се случва с приказките, когато пораснем?
С нас се случва това, че губим способността си да се учудваме и да сме непосредствени. Възрастният често повече копнее за чудесата, защото вече няма как да ги преживее.
Каква литература четеш и кои автори те впечатляват?
Напоследък предимно документална проза, включително жанра true crime. Поезия чета почти всеки ден, но не си го поставям за цел. Няма да споменавам автори, защото ще пропусна мнозина.
По пътя от "Въжеиграч" през "Бяс/Бяло" до "Не са чудовища" какво научи?
Нищо, но станах малко по-издръжлив. Може би след дадена възраст човек престава да научава каквото и да било, а само трупа издръжливост. Което е добре, защото тя постепенно се оказва най-важното.
Възможно ли е да има професионални поети днес?
Мисля си за първия човек в историята, който е изрекъл стихотворение. Дали е нарекъл сам себе си "професионален" и "поет" и дали има значение?
Да, възможно е човек да изкарва парите си само с поезия (единственото определение за "професионален", което ми хрумва в тази сфера), но това е по-интересно за данъчната му декларация, отколкото за читателите.
Страхът от сцената или страхът от белия лист се преодолява по-трудно?
Не се доближавам до "белия лист", ако не съм сигурен, че имам какво да кажа. Така с него сме постигнали разбирателство и не се плашим взаимно.
Страхът от сцената е атавистична реакция на обстоятелството, че си заобиколен - ако издържиш първата минута, обикновено минава. Иначе казано, има и по-страшни неща от тези двете.
Кимат ли ти непознати?
По-често аз им кимам. Припознаването ми е любопитно: ние много се срамуваме от този жест, ужасяваме се да не го допуснем, а уж е нещо толкова безобидно.
Как чудовищата спират да бъдат чудовища?
Когато се опитваш да опишеш нещо преживяно, без да искаш му правиш карикатура. Това е минусът на литературата: неспособен си да се изразиш в дълбочината, която ти се иска. Плюсът е, че чудовищата, след като си ги окарикатурил, могат да ти се сторят малко по-незначителни.
Какво е общото между поетите и въжеиграчите?
Гравитацията.
Къде най-често може да те намери човек?
Някъде из улиците на София - за мен най-вълнуващият град на света.
Колко думи правят стихотворение?
Преброих думите от последните си три стихотворения: средно 136. Уж няма значение, но за да създадеш напрежението, тъгата, умората, а накрая и наградата, си трябват думи. Понякога може и само с една дума да стане поезия, но това зависи от публиката.
Какво липсва в речника?
Нещата, за които най-много държа да говоря, рано или късно се появяват в стиховете ми, така че засега нищо не липсва.
* * *
Сбогувам се с тайния си език
Сбогувам се с първата си невинност.
Сбогувам се с речта на развълнуваните скални птици,
с имената на чудатите дънни риби,
сбогувам се с езика, с който
оприличавах очите на възрастните на посърнали
фарове и на който само аз знаех, че мога да вдишам
бензина на отминала ваканция;
сбогувам се с езика, на който драсках, освободен до безпаметност,
върху един покрив в ревящото лято;
но също езика на възпламенените гори
и бялото около зениците на туптящия
дивеч.
Приветствам втората си невинност, това разкаяно
подобие; приветствам езика на любезната престореност -
повече състрадание, отколкото нарочна лъжа.
Ще мога вече
да започвам разговори и да отговарям
адекватно - нищо повече
от доказателство, че принадлежа тук или там:
думите
винаги са били за това. Сбогувам се,
но ти оставям знак да ме намериш.
