Авторът на "Американски психар" към милениалите: "Успокойте се, снежинки!"

Преди 28 години Брет Истън Елис скандализира обществото с "Американски психар" - сатиричен, но брутален роман за млад лъв от "Уолстрийт" и фен на Доналд Тръмп, който се побърква и започва да избива проститутки и просяци по възможно най-чудовищния начин.

Сега той скандализира обществото с новата си книга White – есеистична критика към поколението на милениалите, което живее в непрестанен стрес след избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ.

Така през изумителната професионална траектория на милиардера с оранжев тен, Елис затваря интересен цикъл – от самовлюбените юпита през 80-те години на XX век, които си мислят, че са господари на Вселената, до самовлюбените "специални снежинки" от второто десетилетие на XXI век, които си мислят, че Вселената им дължи комфорт и съхранени чувства.

На 55 години Елис призовава младите активисти, а и по-възрастните им апологети, да се успокоят и да престанат да си въобразяват фашизъм във всяко нещо, което не им харесва. В първата си публицистична творба той очертава свръхчувствителността на хората от поколението Y и тяхната настойчивост винаги да излизат прави, независимо дали огромни масиви от доказателства стоят срещу техните позиции.

Той вижда в представителите на това поколение неумение да поставят нещата в контекст, комбинирано с преиграване, преувеличаване и разчитане на пасивно-агресивна позитивност. Още от детство те са възпитани в религията на сигурността и свръхпротекционизма на техните родители.

В развития Западен свят, и най-вече САЩ, милениалите са отгледани от Поколението X, което в своя родителски акт се бунтува срещу собствената си минала бунтовническа култура. Според Елис причината за прекаленото обгрижване, с което Поколението Х натоварва своите наследници, е компенсация за любовта, която не са получили от собствените си себични родители от "бейби-буумър" поколението - най-привилегированата генерация на следвоенна Америка.

Брет Истън Елис говори за неадекватната подготовка, която милениалите са получили за справяне с трудностите на живота.

"Те не знаят как работи светът: хората може да не те харесат, обектът на твоите желания може да не отвърне на любовта ти, децата са жестоки, работата е гадна, трудно е да станеш добър в нещо, животът е съставен от провали и разочарования, нямаш талант, хората страдат, остаряват, умират. А това поколение реагира на тази действителност като колабира в сантименталност, играе ролята на жертва и отказва да признае тежките факти на съществуването, да ги преглътне, да ги обработи и да продължи напред", пише Елис.

Милениалите не са в състояние да понесат един враждебен или безразличен свят. Песимизмът, иронията и бунтът на предходното поколение X са заменени от тревожност и страх, че някой няма да те хареса, че може да не натисне бутона лайк под твоя статус, линк или снимка. Това е колективната поколенческа паника, провокирана от шанса това, което предлагаш в пространството, да бъдe разкритикувано, осмяно и дискредитирано.

Брет Истън Елис е силно скептичен към творческите перспективи пред милениалите: "Когато те направят нещо, пред тях има толкова много канали за разпространението му, те могат да пуснат своето съдържание веднага и навсякъде, но заради тази нова свобода се губи прецизността, старанието, необходимостта от умение и в крайна сметка тяхното съдържание често е скапано, което е нормално".

Отрицателното отношение обаче запраща младежите в спирала на срама, а този, който ги критикува, е брандиран като хейтър и трол.

Елис вижда в това инфантилно поведение вината на родителите, които са разглезили своите деца с постоянни и незаслужени похвали, бранили са ги от тъмните страни на живота, осигурявали са им медали за последно място, изграждали са крехка и наивна увереност, с повърхностно положително отношение. Всичко това рухва за секунди при най-малкото отдалечаване от зоната на комфорта.

А сеизмични политически събития като избирането на Тръмп за президент на САЩ активира целия невротичен ресурс на това свръхчувствително поколение и го редуцира до неадекватно крещящ към небето масив от неразличими патетични създания.

Елис не е фен или избирател на Тръмп, но посланието му към младите "специални снежинки" е просто: "Успокойте се!".

Самият той рефлектира върху своята изумителна кариера, превърнала го в най-скандалния и обсъждан американски писател още на 25-годишна възраст.  "Не можеш да контролираш популярността на своята работа. Мисля, че 99% от писателите биха искали книгите им да са по-влиятелни отколкото всъщност са. Аз съм писал романи, които просто са изчезвали, никой не ги помни. "Американски психар" не е блокбастър с пропорциите на "50 нюанса сиво" или "Не казвай сбогом". Това беше експериментална книга, която писах в продължение на три години в края на 80-те и е изненадващо, че подобно произведение успя да намери такъв дълъг и интересен културен живот, наистина е забавно", казва Елис.

За него централният персонаж Патрик Бейтман е продукт на конкретна епоха и място. Авторът го осмисля като метафора за тогавашната "дендификация" на американския мъж.

"В началото на 80-те мъжете започнаха да се разкрасяват по начин, който беше немислим преди. Взимаха назаем елементи от гей културата и ги вграждаха в своя хетеро свят - фитнесът, премахването на космите, ползването на козметични продукти. Много от тях започваха да изглеждат като идеала от гей порното по онова време. Може да проследите това явление в рекламните кампании за бельо на Calvin Klein, филма с Ричард Гиър "Американски жиголо", ренесанса на Gentlemen's Quarterly. Всички тези неща ми повлияха докато пишех и информираха "Американски психар". Точно тези нарцистични аспекти бяха много по-интересни за мен отколкото обстоятелството, че Бейтман може да е сериен убиец", пояснява писателят.

Патрик Бейтман продължава да живее в културните коридори и света на фикцията, а неговият идол Доналд Тръмп доминира политическия пейзаж в реалността. Цялата ситуация понякога наистина ни напомня на творба на Брет Истън Елис.