В центъра на София, до Петте кюшета, има една уникална градинка. Уникална е с две неща, които ги няма другаде в София, а може би и в цяла България.
Първото е, че в тази градинка има паметник на фентъзи герой. На български фентъзи герой. Ако още не сте се сетили - на Ян Бибиян и дяволчето Фют.
Не знам какво учат днес децата, но знам какво четат - не само децата, но и възрастните. Затова искам само да напомня и на едните, и на другите, че нароченият за „селски" български писател Елин Пелин създава едно от най-красивите си и увлекателни произведения - фентъзи дилогията за Ян Бибиян - през 30-те години на миналия век, няколко години преди Толкин дори да е започнал да пише „Властелинът на пръстените".
Статуята е подходящо място, на което могат да се заведат децата от детската градина например, да им се разкаже за книгата, героя или автора, да се организират драматизации, детски веселия и игри. Такива обаче няма - никой не се сеща или не му пука за това.
Днес обаче научих, че инициативен комитет предлага да се вдигне паметник на героите от... „Време разделно" по случай 80-годишнината на Антон Дончев. И останах с отворена уста - в шок.
Какво ли би могъл да представлява такъв паметник?
Вероятно турчин с фес, режещ с ятагана си гърлото на българин, навел глава и стиснал молитвено кръст? Или дори нещо още по-зловещо - фантазията няма граници...
И за какво би могъл да ни служи такъв паметник? За отбелязване на уважението ни към писателя Антон Дончев - или по-скоро за националистически и антитурски сборища?
Ако някой болен мозък наистина направи такова нещо, тогава вече ще говорим не само за бесен национализъм, шовинизъм и език на омразата, но и за паметник на омразата... защото подобна уродлива идея би могла да се превърне само в това.
Не ме разбирайте криво - аз не съм от кресльовците псевдодемократи и псевдокритици, на които пяна им излезе на устата да обясняват колко поръчково и комунистическо било това произведение „Време разделно".
Факт е, че е поръчково. Факт е, че е идеологическо. Факт е, че според историята днес описаното в романа не се е случило и не би могло да се случи - поне не там и тогава, където твърди романът. Факт е, че тоталитарният режим използва писателя, романа и филма по него за да промива мозъците на населението и да оправдае едно от най-гнусните си престъпления - „възродителния процес".
Факт е обаче и че това е един страхотен роман. Факт е, че филмът по него е потресаващ и - в най-лошия случай - е сред топ-3 или поне топ-5 на най-добрите български филми за всички времена. В него са вградили най-доброто от себе си гениални български творци и актьори, а ролята на Караибрахим е сред върховете в кариерата на Йосиф Сърчаджиев, когото никой не би могъл да упрекне в любов към комунизма, БКП/БСП или във великобългарски шовинизъм и национализъм.
„Време разделно" е просто роман/филм
И трябва да се възприема точно така - просто като роман/филм. Всеки, който го възприема като чиста истина или исторически факт, вероятно страда от някакъв вид комплекси или болна фантазия.
Това, че действието не е исторически достоверно, не означава, че трябва да отречем произведението или че то няма право на съществуване.
„Карибски пирати" - примерно - също не е исторически достоверен филм, но някой да е протестирал за това? А помните ли „Ало, ало" - британският ТВ сериал за Втората световна война, който е не само исторически недостоверен, а направо политически некоректен и е грозна сатира с германци, французи и със самите британци, но пожъна огромен успех из цяла Европа?
Разбира се, не можем да отделим напълно едно произведение на изкуството от контекста на епохата, в която то е създадено. Но изкуството има това свойство, че когато е истинско, надживява политиката. И дори автора си. „Време разделно" е такова произведение. „На всеки километър" също, ако щете. „Тютюн", „Под игото", Богомил Райнов... Списъкът е дълъг.
От друга страна, такива спорни като внушение произведения трябва да бъдат придружавани от адекватен коментар, за да може читателят или зрителят да разберат достатъчно ясно художествения продукт и идеите му. А дали този продукт си струва - моля, оставете на публиката, а не на историците и политиците да решават.
Тезата за „правилното" и „неправилното" изкуство си отиде заедно с идеите на комунизма и фашизма. Но апологетите й - уви! - са още тук.
„Време разделно" е добър лакмус за това кой още живее в миналото, обременен с изпразнени от съдържание идеологеми, и кой осъзнава коя година е вече и къде сме днес.
Пълно е с дървени глави между нас
- от политици на най-високо ниво до комшията на етажа срещу вас. По делата им ще ги познаете - и по думите в случая. Много от нас вече се научихме тихичко и без да спорим да ги отбягваме.
Но когато въпросните дървени глави изпълзят и почнат да пълнят публичното пространство с омразата си, аз поне не мога да подмина това. Затова харесвам „Време разделно", но съм против паметник на героите му.
Обществото очевидно има нужда от този роман/филм - какъвто ще да е, но той е инстинктивната реакция на народопсихологията ни на онези 500 години. Ще минат вероятно още стотици години, докато напълно преживеем онова, което се е случило с нацията ни през това половин хилядолетие под чуждо иго/робство/присъствие. „Време разделно" е едно драстично, брутално и с много странични ефекти лекарство за тази болка. Но лекарство - в подходяща опаковка.
Паметник на героите му не би бил нито лекарство за нещо, нито почит към Антон Дончев, а чиста отрова. Средище на омраза. Просто си представям как Волен Сидеров държи реч под някаква такава скулптурна композиция и това ми е достатъчно да определя отношението си към идеята за паметник...
А що се отнася за Антон Дончев, той със сигурност добре си спомня Пушкин: „Я памятник воздвиг себе нерукотворний...". Един творец приживе едва ли има нужда от друг вид почит.
Накрая да се върнем пак в градинката от началото на този коментар - нали ви казах, че има ДВЕ неща, с които е уникална. Второто е
скромна паметна плоча - на немски фашистки офицер
В центъра на София. Тя е в памет на германски пилот, загинал през 1944 г., отбранявайки София и жителите й от атаките и бомбардировките на англо-американските „летящи крепости".
Минавайки оттам, често се питам - как ли трябва да се отнасяме ние днес към този човек? Той е бил фашистки офицер и, в общи линии, окупатор. Сражавал се е за интересите на германския Райх, а не от любов към България. Но е спасил сигурно немалко животи на българи -с цената на своя собствен: най-голямата жертва, която е можел да даде.
Кой е той днес за нас - фашист и някогашен враг или защитник и някогашен съюзник?
Много ми се иска някой от така словоохотливите ни новоизпечени националистически политици, които пръскат слюки по псевдонационалистически и антитурски теми, но същевременно претендират, че са „европейци", да прокоментира тази паметна плоча - ама публично, пред всички и в контекста на днешния ден. Просто за да лъсне жалката им посткомунистическа същност.
Иначе аз за себе си лично имам отговор на този въпрос. Имам и отношение. Отговорът е от Дебелянов: „Мъртвият не ни е враг..." Казва го човек, загинал за свободата на България. А отношението ми - аз се гордея с тази скромна паметна плоча на нацистки офицер в центъра на София.
А от паметник на „Време разделно" бих се срамувал. Колкото и да харесвам книгата/филма.
Предпочитам Ян Бибиян па макар книжката да е детска и малко наивна, все пак спечели уважението ми с това, че беше едно от малкото неща в онази уж неопетнена от комунистите България, което се откъсваше от до болка познатата и изтъркана тема за недъзите и тегобите на народа ни. Ако се обърнете към онова време ще видите, че съм прав - почти цялата литература, а и преса дъвче една и съща дъвка с десетилетия наред, познато нали? Като малък отраснах с колекцията стари вестници (от преди 9-ти) на дядо ми и макра да съм дете на пионерското движение от малък имах някакъв поглед към духа от онова време. Все твърдя, че комунистите не са виновни на никого, най-вече защото са вътре в нас и защото проблема ни е в търсенето на обяснения, оправдания и отвратителния ни навик да се чувстваме прецакани. Ние сме възпитани в тоя дух, да се чувстваш прецакан и онеправдан е като че ли да си българин, гордостта в произведенията на редица автори май само подсилва внушението край огнището (или радиатора) вместо да го обърне наопаки. Като слушам как някой националист се гордее с това, че е българин винаги чувам и нотките на подтиснатост и онеправданост и както и да го говорят остават едно подсъзнателно впечатление на "гордост със страдания". Това ли сме ние? Като махнем паметника на една от малкото рожби на въображение откъснало се от тоя вид убиташка патриотичност и го заменим със символ на самата нея ще спечелим ли нещо? Оптимистично (пропаганда): Аз съм гражданин на света и съм от България, не ми пука, че народа, от който произлизам е бил под османско робство, това не може дори да ме накара да намразя турците и да не забелязвам трудолюбието и честността в повечето от тях (това не ми пречи да намирам за смешни мюсиманските обичаи). Живял съм при социализма и осъзнавам, че това е било като пионерски лагер, в който се грижат за теб па макар и на цената на ограничена свобода и ако за нещо съжалявам, че не съм рожба на по-свободно общество, това е наивността, която се налага да изкоренявам от себе си. Това не е причина за омраза към никого, напротив помня, че колкото и смешно да изглежда това от сегашна гледна точка, социализма поне се опита несръчно да ни накара да се гордеем с това, което сме, а не да живеем във въображемо минало на величие и да чувстваме угнетеност. Изверги е имало винаги и само пасивността на останлите е причина те да извършват деяния недостойни за разумно същество, названието и знамето им няма значение, злобата и ненавистта са характерна черта на ограничения ум и за него неща като идеология или религия са само думи за извинение на освобождаването на най-противните маймунски черти, които сме запазили в себе си. Не съм социалист, напротив считам, че либерални и дори десни подходи са по-продуктивни и приемам леви мерки само като временни регулатори на пазарни неудачи от национален и по-широк мащаб и съм сигурен, че ако хората могат да се абстрахират от предразсъдъците си могат да намират рационални и взаимно изгодни решения на всички свои проблеми. Считам, че българите имат капацитет за величие и онова, което им пречи е до голяма степен начина, по който се определят като народ и смелостта да устояват личните си позиции и нужди. Великите българи са онези, които са намерили кураж и хъс в най-неуките времена да се опитат да поведат сънародниците си към просвета, свобода и предприемчивост въпреки нежеланието и неразбирането на последните, велики са и онези, които са посмели да мечтаят, когато всички наоколо са навели глава и не смеят да мислят за бъдещето. Не ме трогват нито цар Симеон, нито цар Шишман, нито Аспарух - те са древна история, която е интересна, но е от академичен интерес, а и ние сме продукт не само на българската но и на световната история и вместо да се затваряме в рамките на собственото си минало е по-добре да изучаваме мъдростта, а и глупостта на другите, за да знаем повече, нашата история е малка частица от нея и не заслужава чак такова внимание или статут определящ бъдещето ти (визирам кандидат студентски изпити). Онази България не е тази България и ако трябва да ни стимулира за нещо е да намерим призванието си в съвремения и бъдещия свят, а не в спомени за миналото. Мястото на простите хора е да вършат проста работа, та по-интелигентните и/или по-предприемчивите да могат да се посветят на нещо по-смислено. Това, че едни са по-богати от други е нормално, важно е никой да не забравя, че и другите трябва да имат начин да печелят, но не бива да се изхранват нито от държавата, нито от благотворители. Не сме некадърни и няма нужда да ни гледа държавата - това е просто лош навик, като гризането на ноктите и е крайно време да разберем, че другите ни се смеят на детинските слабости. Наведената глава гледа къде се забива лопатата, докато копае нивата и там й е мястото. Гордея се обаче, че съм възпитан да не приемам религията насериозно - аз нямам нужда от патерици. Щом се наричаме венец на еволюцията за разлика от малките ни братя (животните) ние имаме избор и капацитет да оценим свободата не просто като хабитат, а като инструмент за усъвършенстване на самите нас и на другите, а и защо не на природата. Разумът е и отговорност, щом можеш да разбираш избора никога не си невинен за бездействието или погрешното си решение и ти си действащото лице, а не библейски герои, партия, държава. Възгледите, убедеността и идеологията са само друг нашин да кажеш "не ми се мисли". Българинът може да е научен на лоши навици, но има и скрит в себе си лъв готов да тръгне на лов за щастие и успехи стига да бъде освободен от хомота на илюзията, че плячката са другите лъвове в прайда ;). Стига ли ви? Ако ви дойде да ме упреквате и да казвате "обаче" - спрете се! Това не е позитивизъм по американски, това е оптимизъм по български, без замайване по собствената ни величавост, без илюзии със скромността като средство за практичност и начин да се освободиш от предразсъдъци, а не повод за самосъжаление и подчинение на хора или идеи - само ние го можем и сме длъжни да го дадем на света.
Аман от кръга на червените АКАДЕМИЦИ, автора със забавния псевдоним ме зарадва и с това ,че все още има хора с виждащи очи.Безпорно ЯнБибиян,а за офицера-нали не трябва да се срамуваме от историята си? А прочетохте ли карето от в-к "някойси" каква хвалба какво безочие. Ееех АКАДЕМИК да е човек в днешно време(пък партията майка винаги ще помага)
Защо описаното в романа да е исторически недостоверно? Съществуването на еничерският корпус в Османската империя не е оспорвано от никого. Той наистина е съществувал и "попълването" му е ставало именно по описаният в книгата начин. Защо фашисткият офицер е наречен "окупатор"??? България е била съюзник на Германия в войната. Сигурен съм, че ако Хитлер беше спечелил войната сега щяха да го наричат "герой, бил се с англасаксонските зверове".
До предпоследните двама: "Време разделно" е роман, написан по поръчка на партията, за да легитимира първата (след 44та година, преди нея има още две масови - 1912 и 1942) насилствена смяна на имената на помаците. Романът е писан на базата на т.нар. "Хроника на поп Методи Драгинов от село Корова" - фалшификат от първата половина на ХІХв., писан вероятно от Стефан Захариев, който е и единственият, който е "видял" оригинала на въпросната "хроника". Фактът, че документът е фалшификат е доказан безспорно от български и чужди историци и езиковеди на няколко пъти и по различни начини. Еничарският корпус не е представлявал онова, което ни учеха в училище. Съветвам ви да потърсите информация от западни османисти, лишени от идеологически предразсъдъци в историческите си изследвания. Тоя народ ще се оправи, когато престане да вярва на "историческите истини" на "професори", "академици" и "патриоти" като Джаба Димитров, Антон Дончев и Стефан Цанев...
Не знаех, че има паметник на човек от Луфтваффе... а къде се намира? някой знае ли? Нашите летци, които са бранили София и не само нея са обучавани в Германия и това е нормално, защото сме били съюзници. А бомбардировките на връщащите се от Плоещ американски и английски ескадри са били жестоки и с най-много жертви сред цивилното население на София и Казанлък основно. Германеца просто е изпълнил съюзническия си дълг, а това са били хора с много развито такова чувство, както и българското царско офицерство. За съжаление, сега напълно отсъства от нас такова Апропо, има едно четиво: http://www.bg-comix.com/ мисля, че там темата е засегната в приказката за Световните Войни.