Граждански раздразнения около вярата

Все по-често сме свидетели на граждански раздразнения на тема религия, съвсем като онези, които гледаме в другите сфери на обществения живот. Циркулират нагледи, които показват, че духовната власт тъне в разкош по подобие на светската; дядовците-владици биват разобличавани от жълтите медии в разврат на една и съща страница с останалата светска хроника; дават ви доказателства за "задкулисието" в църквата, което вярващите дори не си дават труда да наричат "сатана" или "зъл дух", ами направо - с името на съответния бизнесмен.

Започнаха граждански протести срещу реституцията на имоти - по-смели, когато става дума за мюфтийството, защото, нали - турското робство. По-плахи при искания на православната църква. При вторите гражданите издигат аргумента, че щяло да се похаби културното наследство, например свещите в действащ храм свещите щели да се опушат стенописите.

Разбира се сериозният мотив на недоволството е съвсем друг: вече никой не иска да се примирява, че една уж света организация се превръща в най-едрия собственик на недвижимости, строи хотели и върти бизнес с богаташи, криейки се зад също така свещената частна собственост.

Напреженията около Ванга, чиито дом един свещеник наскоро се осмели да освети, са от по-друг порядък: гражданите се ядосват на това, че църквата като институция, опитва да налага рамки на вярата им - нещо, което е правила хилядолетия. Този конфликт е добре известен на историците: местната общност се бори за канонизиране на своя чудотворец, когото светият Център първо забранява, после проверява, адаптира към свещените книги, докато накрая го приеме или отхвърли според съотношението на силите.

По въпроса няма истина във всекидневния смисъл на думата. Дали появилият се лик на Ванга върху прозореца на къщата й преди Великден е знамение или не, ще се реши с мерене на силите между управляващите канона и вярващите маси. Впрочем защо да не приемем за знамение и появата на сериала "Вангелия" тъкмо преди Великден - само защото едно време телевизия не е имало ли? Ами по времето на Исус и стъкла не е имало на прозорците, на които да се отрази ликът на кандидат-светицата.

Работата е там, че днес институцията на църквата е дълбоко подкопана - също като науката, медицината, правосъдието. За науката - всеки втори ден някаква сензация, която отменя предишни сензации. За медицината - бунтуват се срещу ваксините, лекуват рак със сода. За правосъдието... впрочем какво точно беше това нещо?...

Няма причина в този процес на де-институционализация именно църквата да бъде пощадена. Ако поне можеше да гори хората на клада, поне щеше да вдъхва някакъв страх, но днес, в един свободен свят на личния избор тя трябва да се съобразява с клиенти, както всяка медия, всеки бизнес.

Представете си промяната в исторически план: по-рано човекът е принадлежал към енорията, свещеникът е бил негов духовен баща от раждането до смъртта, който той не е можел да го избира, както не избираме родителите си. Днес вярващият се вдига от единия край на града да се ожени на другия, защото там църквата била по-шик, защото някой му е казал, че попът е по-симпатичен. Това е съвсем друг свят: неговият крайъгълен камък не е властовата институция, а индивидът-потребител. В един момент той може да смени изобщо деноминацията, да стане будист, да се отдаде на някаква неформална духовност в жанра "абе, има Нещо"...

Това прави положението на църквата крайно деликатно: хората искат да признае Ванга за светица, но ако се подаде на натиска, ще наруши канона и ще загуби своята идентичност, своьтя запазена марка /да ме прощава господ/. Оттук едно непрекъснато разочарование: за едните, понеже не е отстъпила, за другите - понеже не е била достатъчно твърда в отстояването на принципите си.

И ако цялата история с Ванга и магическите трепети на обикновения човек, който опитва да се пазари с отвъдното, можем да отнесем към популярната култура, другата дилема пред църквата се разполага в регистъра на национално-възвишеното. Едни искат Левски за светец, други напомнят, че революционерите са обратното на светците. За едни православието ни поставя до Русия, за други то ни прави част от западната цивилизация, противостояща на исляма.

В учебниците ни пише, че вярата е запазила "българщината", читателите на Евангелието обаче знаят, че Исус проповядва универсална вяра, която откъсва човека от общностния му егоизъм... Тези принципни дилеми се изразяват в непрестанни раздразнения конкретни поводи. С православните или с НАТО? Християнска помощ на бежанците или охрана на християнската национална територия?

Отново: каквато и да бъде конкретната позиция, тя рискува да е разочароваща. Защото там, където сме стигнали, раздразнение генерира всеки, който се опита да прави, да казва. Не знам дали това е нов стадий на демокрацията; дали е свързано с дигиталните комуникации, където твърде лесно взимаме думата и твърде трудно се съсредоточаваме; дали - с относително безгрижните следвоенни десетилетия, които разнежиха духа ни.

Но институциите имат тежък проблем: все по-нервно настояваме да действат, все повече се вбесяваме, когато направят каквото и да било. Какво се случва?

И политическата власт, и науката, и всички останали започват да се учат от мъдростта на църквата: да пеят и благоговеят, да чакат различните мнения да отшумят и да отлагат сериозните решения, докато паството се занимава с битови неща като какво да се яде за славата божия и кога точно да се боядисат яйцата.