Опитът СУ да въведе ограничения върху медийни изяви на преподавателите си вдигна вълна от възмущение в медиите. Въпросът обаче се отклони в несъществената посока, а именно - дали трябва или не трябва, дали може или не може, дали ще има или няма да има силни ограничения, дали ще бъдат редактирани или не приетите от Академичния съвет (който държи да бъде наричан "академически") рестрикции, как да се повлияе, така че да няма чак такива неща.
Това обаче не е същественият въпрос.
Основният въпрос е с какво се занимава Академичният съвет. Върху този критичен въпрос трябва да се замислят - и съответно да предприемат някакви действия - преподавателите и техните първични университетски структури, катедрите.
На първо място, нека се замислим за мотивацията. В първоначалния си вариант ограниченията са мотивирани от необходимостта официалната позиция на СУ да се разграничава от личните позиции на отделни преподаватели.
Тук веднага се питаме: А кой преподавател си е въобразил в частно качество, че представлява СУ?
Институцията се представя официално от лице на длъжност, което има мандат за представителните права. Това не е характерно за СУ, а за всяка структура, частна, била фирма или НПО, и публична.
Може ли кой да е служител във фирма да изразява официалната позиция на фирмата? Примерно шеф на бензиностанция на Лукойл да говори по медиите от името на Лукойл България? Или служител в Министерския съвет да говори от името на Министерския съвет. Тези неща се подразбират в здравия човешки разум. Но не само това. Те са разписани в този опростен вид във всеки устав или правилник на съответната структура.
Ясно е, че Академичният съвет се занимава с несъществуващ проблем. Под тази оригинална мотивация се повтарят залегналите в нея положения, а именно, че официалната позиция на СУ се изразява по официален ред след съответно решение. Това е тавтология и няма нужда да се изрича.
На второ място, сред ограниченията има едно наглед по-сериозно. То засяга употребата на академични длъжности и звания, давани в СУ, както и научна дейност и резултати. Под това ограничение попадат доцент и професор, например, а също - доктор и доктор на науките, доколкото към момента докторатите също са на съответните университети (ти си доктор по еди-какво си на съответен университет, както е в цивилизования свят).
Нека пред тази академична иновация се запитаме: Изпълнима ли е изобщо норма, според която употребата на "професор" пред името се нуждае от централно разрешение?
Не, не е изпълнима. Или поне е толкова изпълнима, колкото забраната преподаватели да носят раирани шалчета без разрешение от ректората или да страдат от пролетна алергия без съгласуване с високата инстанция.
Самата идея за някаква - няма значение каква - забрана е немислима. Тя не е репресивна, както се тълкува от много почтени преподаватели, обидени и разгневени от решението. Просто говори за отсъствие на елементарно разбиране, че едно правило има смисъл, ако са мислими условията за изпълнението му, какъвто не е случаят.
На трето място, преподавателят трябва да съгласува и получи разрешение от някакъв отдел "Информация" при представяне на научни резултати. "Научният резултат" и "научната работа" по този начин се обявяват за собственост на СУ. Това, разбира се, е не просто неправилно, доколкото не се връзва със закона за авторското право, но е също толкова изумително, колкото и забраната за употреба на длъжности или звания.
Аз пиша книга, публикувам я, но докато съм преподавател в СУ, като ме поканят да я представя или да я дискутираме публично, трябва да питам за разрешение съответния отдел "Информация".
Би ли могъл някой да си представи, просто да си въобрази при какви условия подобна процедура за публичност би имала какъвто и да е смисъл? И дали, подобно на предишното ограничение, това изобщо е изпълнима норма? Не, дори да беше изпълнимо, пак не е смислено. Но не е смислено и защото е по принцип неизпълнимо. Между другото, след лавината от критики Ректорът на СУ се обяви за запазване на това ограничение дори ако новите правила бъдат редактирани.
На четвърто място, говори се за някаква "официална експертна позиция на СУ". Няма такава официална експертна позиция.
Университетът е универсален тъкмо в многообразието на експертните си позиции. Никога и по никакъв начин той няма да има официална експертна позиция. Може да има институционална, приета от някаква инстанция. Но тя няма да бъде експертна.
Цялата работа е доста обезкуражаваща. Това не е политика, която заслужава да бъде анализирана и оценявана. Това е пореден израз на упадъка на СУ, който се усилва през последните четири мандата, близо 20 години. Надеждата е новият Ректор и новият Академичен съвет да обърнат тази тенденция и нейното ускорение.
Ако тези правила са показателни за характера и заниманията на новото управление на СУ, нещата не са много обнадеждаващи.
Нека го кажа кратко и дефинитивно: Ако се провежда някаква политика за публични изяви на преподаватели, тя трябва да е точно в обратната посока. СУ трябва да насърчава преподавателите си да търсят публичност, да говорят, да изказват своите позиции, а който го пожелае лично, да го прави с титлите си от СУ. Това е единствената смислена позиция по въпроса. Но и тя трябва да се разбира от само себе си, а не да е обект на правила. И това няма нищо общо с официалната позиция на СУ като институция.
Един от многото проблеми на СУ, натрупван от две-три десетилетия, е неговата десоциализация.
Той се разви като социално и политически проблематична структура. Не е ясно отвъд ролята си на училище, което дава дипломи за висше образование, каква обществена роля има. Този въпрос имаше някакъв добър шанс в края на 1980-те години, в началото на 1990-те, но после се замъгли. Идеята за над-бюрократична обществена мисия потъна в невероятно усложнения административен живот на институцията. Днес, с тези опити за неизпълними правила, се вижда колко далеч е стигнала тази тенденция.
Накрая, да се върнем към конкретния въпрос и посоката на тази политика. Нека се запитаме: Ако преподавател на СУ прави публични изяви, защо Академичният съвет не приеме някаква резолюция, с която да препоръчва и да помоли въпросния преподавател да споменава, че е от СУ?
Как вместо тази естествена за здравия разум политика този Академичен съвет реши да тръгне в точно обратната посока? И ще разкрие ли Академичният съвет кой все пак стои за подобни идеи? На показ като отговорно лице бе изнесен бивш ръководител не на друго, а на катедрата по културология, доцент Георги Вълчев, сега заместник-ректор.
Ще даде ли той някакво обяснение, което не се свежда до бюрократични увъртания? И "Катедра по теория и история на културата" ще го държи ли отговорен, без да спазва ограниченията срещу публичността? Поне заради името на катедрата, ако не друго.
