Не е лесно да си мъж. И става все по-трудно. С пълно право ругаят Кирил Добрев, според когото жените ползваме само за едно; подозират Бойко Борисов, че пуска над себе си само жени, сиреч второ качество хора; подиграват се на онези застаряващи началници, които няма с какво друго да задържат младите си гаджета, освен с пост в политиката.
Защо изперка така нашият пол?
В една и съща ситуация българската жена действа спокойно, рационално, доколкото може. Аналогичният мъж истерясва, сърди се, пъчи се. Виждали ли сте жена политик да се хвали толкова, колкото Бареков? Да замеря келнери и напада стюардеси като почти изцяло мъжката компания при националистите?
През 90-те, когато се срути икономиката, в много от познатите ми семейства се случи едно и също: жената се адаптира, промени професията си, хвана се с каквото да е, за да храни семейството. В това време мъжът преживяваше екзистенциални кризи, пропиваше се, крещеше по митинги.
Това не е психология, нито някаква хормонална даденост
Става дума за културни очаквания, наслоени от хилядолетия, които съвременния свят преобръща. Вземете следния пример. Отивате в ресторант, келнерът нещо се бави, носи друго, надписва сметката, с една дума трябва да се "реагира". Ако заведението е от по-висок клас и има някакъв смисъл да се вика управителя, би било психология дали ще направи скандал мъжът или жената.
Ако се обаче в натурална кебапчийница ролите са ясни: мъжът трябва да крещи, да налита на бой в стил "дръж ме, че не знам какво ще направя". По-добре повече да не идете в това заведение - но какво да правим, такова е културното очакване към "главата на семейството".
С развитието на капитализма тази мъжка роля става все по-нелепа. Пазар, това значи прелъстяване: трябва да накараш другия да дойде на сергията ти и да купи, да му се харесаш, да го овладееш през желанията му. Заплаши го, удари го - ще го загубиш като клиент завинаги.
Женската стратегия - ако използваме тази разпространена метафора - неусетно побеждава мъжката
Казвам "метафора", защото женската стратегия не е непременно свързана с женското тяло и обратно.
И все пак хилядолетното културно очакване не може да изчезне така лесно, носи го литературата, днес - киното, стереотипите, в които мислим. Как точно да изграждаме мъжката си идентичност? Като защитим някой по-слаб? Ами кое слабо същество ни е под ръка наоколо?... Като отстояваме собствено мнение и чест? На фона на кое прагматично и скромно човешко същество наоколо?...
Да не си помислите, че оправдавам мачизма? Напротив, още много бой трябва да яде нашия пол, само обръщам внимание на цивилизационния обрат, през който преминаваме.
Момчето израства с наследените от културата оръжия, подвизи, приключения: после изведнъж се оказва, че всичко това пречи на модерното общество, където много по-добре успяват момиченцата - на които е внушавано, че трябва да учат и да овладяват социалната норма, че собственото им его не е чак толкова важно. Вземете само огромната разлика в успеха им в училище, в университета.
Някъде грешим дълбоко, не може момченцата да са толкова по-зле, а после да се оказват масово началници. Може би причината е в ответната реакция на мъжкия пол. В най-добрия случай - агресия и деструктивност, в най-добрия - риск, новаторство. От дъщеря си научавам, че в техния клас вече е норма момичетата да свалят момчетата. Какво ни остава, да се обезкосмяваме, за да не сме твърде много мъже? Сигурно културата "метро мен" ще измисли скоро нещо, но за сега положението е неясно.
Вижте как функционира кризата на мъжката идентичност на нашата политическа сцена. Демокрацията пак е един вид пазарна ситуация - политиците трябва да ни прелъстят, за да ги последваме, не да ни принудят или сплашат.
И какво правят те?
Но наместо да предлагат на сергиите си разумни решения, компетентност, почтеност - те изваждат там атрибутите от рицарско време, гневят се, викат, нападат се един друг - внушават ни, че властта си е такова нещо, мъжко, а по-разумните и овладени жени нямат място на първия ред.
Зад целия този театър реалните правомощия, които те имат, управленски действия, които предприемат - те, разбира се, са далеч по-скромни. Но политическата истерия има и по-дълбок смисъл - тя е битка за оцеляването на мъжката идентичност в един свят, който вече май няма нужда от нея.
