Помните ли цялата истерия около "Края на света" според календара на маите? 21.12.2012 г. - датата, на която уж всичко трябваше да приключи с гръм и трясъци и човечеството вече никога да не бъде същото.
Е, на този ден реално нищо не се случи. Имаше и разочаровани, разбира се. Имаше и зевзеци. Но животът си продължи по старому.
Ако погледнем обаче назад към тази дата, може сериозно да се замислим дали всъщност светът наистина не свърши тогава... Едва пет години минаха, а за това време се случиха толкова много неща, които преобърнаха представите ни за нормално.
И да, светът вече далеч не е същият, който познавахме на 21 декември 2012 г. Да видим някои от най-ключовите промени:
Политическите турбуленции в България
Както до 2012 г. бяхме свикнали на един умерено муден политически живот, така от началото на 2013 г. нещата придобиха далеч по трусообразен вид.
След 1997 г. и до февруари 2013 г. у нас протести си имаше, но сякаш никой не гледаше на тях особено сериозно. Голямата учителска стачка от 2007 г., което беше един от най-значимите протести у нас, доведе само до "разваляне на седянката" и вдигане на заплатите с около 80 лева.
2013 г. обаче донесе два мащабни протеста - зимните, които с исканията за намаляване цената на тока бутнаха първия кабинет на Бойко Борисов, и летните, които с лозунга си #ДАНСWithMe попречиха на Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и създадоха турбулентна среда за правителството на Пламен Орешарски (което в крайна сметка катастрофира година по-късно и след изборите за европарламент).
В продължение на тези 5 години от 2012 до 2017 г. в страната се проведоха общо 9 избора (за парламент, местна власт, президент и референдуми) и се смениха 7 правителства (от които 3 служебни). На това му се казва политическа стабилност.
Референдумите се превърнаха от оръжие на демокрацията в оръжие на пропагандата.
От АЕЦ "Белене", с който у нас положихме крак на модерната пряка демокрация, до порива на Слави Трифонов да променя избирателната система. Разбира се, керванът продължава да си върви, но просто от него мирише още по-лошо.
Размирният Близък изток и терористите
През 2012 г. конфликтът в Сирия още беше локално явление, бунтовното движение срещу Башар Асад все още се бореше най-вече за свобода, а не толкова за шериат, а никой все още не се замисляше за възможната бежанска криза, която този конфликт ще доведе след себе си.
Ал-Кайда все още доминираше в съзнанието на хората като терористична организация №1, a халифатът на "Ислямска държава" беше само мечта в очите на Абу Бакр ал Багдади.
Всички тези ужаси, които последваха от войната в Сирия, създаването на ИД в Ирак и Сирия и задълбочаването на конфликта в Афганистан провокираха една мащабна вълна от бежанци, която се насочи към спокойната, мирна и богата Европа. А след чистосърдечното Willkommen, което германският канцлер Ангела Меркел обяви, ЕС почувства тежестта на целия напор - от една страна - мигрантите, търсещи спасение, от друга - вътрешното напрежение сред населението, ксенофобията и цялата неприязън към чужденците.
После дойде болката от терористичните нападения. От нападението срещу редакцията на "Шарли Ебдо" в Париж до множеството други атентати в Брюксел, отново Париж, Лондон, Мюнхен, Ница, Истанбул, Санкт Петербург, Барселона и т.н. И най-тъжното - привикнахме на атентатите. Те станаха нещо очаквано. Поредната, макар и голяма и тъжна, новина...
И макар джихадистите да изгубиха голяма част от териториите си, никой не си прави илюзиите, че терористичната им дейност ще изчезне просто така. А това, което войните в Близкия изток оставят след себе си е един голям капан за бъдещето, зареден с емоционално осакатени от насилието хора (и най-вече деца), които тепърва ще се сблъскват със собствената си демони.
"Краят на историята" все пак не дойде
Дори самият Франсис Фукуяма си призна, че е сбъркал, предричайки, че краят на историята е настъпил и повече няма с какво да се променя светът. Либералната демокрация показа, че далеч не е толкова непобедима, колкото се предполагаше. Всичките трусове покрай бежанската криза, кризата на еврото в Гърция (и не само) и задълбочаващите се разриви вътре в самия ЕС предизвикаха една връщаща се вълна на консерватизъм.
В Централна Европа около Полша, Чехия и Унгария се формира вътрешна опозиция на Брюксел и Германия, особено в политиката на отворени врати към мигрантите. Великобритания реши, че сама е по-велика отколкото като част от ЕС и обявеният Brexit, приет на референдум, даде на евроскептиците възможност да започнат с мрачните си прогнози за разцепване и разбиване на цялата общност.
Модерни или не толкова модерни консерватори поеха управлението на голяма част от европейските държави, давайки знак, че либералното в този му вид се е уморило.
У нас това най-силно се усети с вота за референдума на Слави Трифонов, който предлагаше магическо излекуване на всички обществени проблеми с промяна в избирателната система. Голямото множество излезе на Орлов мост под звуците на патриотични песни в аранжимент на Ку-Ку Бенд и напук на неприязънта на интелектуалци и общественици гласува с идеята "да оправи България" и "да изхвърли боклука". И само около 10 000 гласа не достигнаха, за успеят Трифонов и компания да прокарат идеите си.
И все пак най-големият знак за това беше САЩ. Ако някой през 2012-та беше казал, че Доналд Тръмп ще бъде следващият американски президент, вероятно е щял да бъде посрещнат със смях и съчувствено потупване по гърба.
В края на 2016 г. обаче той триумфира в надпреварата за Белия дом, показвайки, че американското общество, а и светът като цяло, има проблем, за който не говори. А именно, че вече не се говори за политика и за проблемите на обществото, вече предимно се скандира. И израз на всичко това е един силно протестен вот - както при Brexit, така и при Тръмп. Протест срещу закостенялата политика, срещу липсата на осезаема промяна. И не малко хора избраха кардиналното решение и радикалната промяна. Дали ще е към по-добро - въпрос на риск.
За тези 5 години гневът успя да катализира и да си намери дупки, през които да избие. И защото не бяха дадени разумни, но също така и привлекателни идеи, той проби там, където обществената реакция беше най-слаба. А в крайна сметка умерените (и не дотам умерените) консерватори накрая поеха юздите с идеята уж да върнат стабилността (или националната чест).
Идеята за национализма се върна отново на преден план. Като отговор на глобализирането на света и свободата на икономическите потоци национализмът пое ролята на защитник на угнетения човек, пострадал от целия този глобален процес. Мултикултурализмът се сблъска с отказа за промяна.
Така цялото течение за либерализиране на обществото, борба за правата на сексуалните малцинства, борба за правата на жените и като цяло за човешките права се сблъска с тази нова вълна на консервативни възгледи, традиционализъм и национализъм, която отричаше както либералното, така и глобализма. И макар да бяха постигнати много победи за прогресивното общество, мнозина преоткриха в себе желанието да се борят срещу тези тенденции, присмивайки се на "снежинките" и "розовите фашисти".
Колкото до самите САЩ, тази идеологическа война там намери най-благодатна почва. Американското общество никога от Гражданската война насам не е било толкова разделено колкото сега. И Тръмп само спомага това разделение да продължава да расте на чисто идеологически принцип. Сега обаче няма Север и Юг, между които да избухне война. Сега враждата може да е с колегите на работа, със съседите или дори с хора от семейството ти.
От Русия с любов
Всичко това се случи с любезното съдействие на руската пропагандна машина, която заработи именно някъде в края на 2012 г. Доктрината "Герасимов" за хаоса като основно оръжие на модерната война видя бял свят в статия в списание "Военно-промишлен куриер", озаглавена "Стойността на науката е в способността й да предвижда. Новите предизвикателства изискват преосмисляне на формите и методите за извършване на бойни операции".
Зад това дълго име се крие концепцията за отслабването на противника чрез всяването на хаос в населението му, чрез пропаганда и разпалването на проблеми вътре в самата страна.
Ако дотогава тази тактика беше свързвана предимно със САЩ и конспиративните теории виждаха дългите ръце на Пентагона най-вече, когато става въпрос за вмешателство и информационни войни, от този момент нататък Кремъл успя да надскочи всичко до момента. Фабриките за тролове и проруските медии в различните държави от Източна Европа създадоха една мека преграда между Запада и Русия.
Оттам нататък вече идват намесите в избори (особено в тези на САЩ, които получиха най-шумно отразяване), манипулирането на обществено мнение в държави като Македония (според онова разследване на Guardian) и най-вече установяването на трайно критични позиции срещу ЕС в населението на много държави. Руската пропаганда не създаваше сама проблемите, но успяваше с особено майсторство да надуши вече съществуващи и да ги раздуе многократно.
И така, докато през 2016 г. ЕС официално не приравни руската пропаганда до тази на "Ал-Кайда" и "Ислямска държава".
В заключение
Светът не свърши, поне не по начина, по който очаквахме. Просто се промени. Бавно, стъпка по стъпка, но неотменно, докарвайки след себе си повече несигурност, повече конфликти и повече хаос.
Дали маите са имали точно това предвид е много спорно. Но е факт - светът вече не е същият. А на нас ни остава да се адаптираме към новите реалности.
