Преди седмица американски изтребител F/A-18E "Super Hornet" свали сирийски SU-22, произведен от Русия бомбардировач. В понеделник Русия отправи безпрецедентно предупреждение към САЩ: "Всеки летателен апарат, включително самолети и дронове, принадлежащи на международната коалиция, действащ западно от река Ефрат, ще бъде следен от руските противовъздушни сили в небето и на земята и третиран като цел."
Руското предупреждение заплашва да превърне небето над Сирия в стрелбище, като американските самолети са мишените, пише американското издание "Ролинг Стоун". Изглежда немислимо Русия и САЩ да започне война заради един сирийски самолет, но светът е мислил същото и за убийството на австриец на средна възраст на име Франц, докато Първата световна война не причини смъртта на 15 млн. души.
Голяма част от отговорността за ескалацията на този конфликт е на президента Доналд Тръмп. Това може да изглежда странно предвид нагласата преди изборите на Тръмп към руския президент Владимир Путин, граничеща почти с приятелство - "Мисля, че ще се разбирам много добре с Владимир Путин"; "Путин каза добри неща за мен. Каза: "Той е лидер, няма спор, той е гений"; "Ще имаме отлични отношения с Русия и Путин" - но реалността на сирийския конфликт и особеностите на характера на Тръмп създадоха много опасна ситуация.
Като начало, се прояви импулсивността на Тръмп. Той може и да е планирал да не задълбава в сирийския въпрос, но на 4 април президентът на Сирия Асад проведе смъртоносна атака с химическо оръжие срещу града Хан Шайхун в противовес с международното право и масовото негодувание притисна Тръмп да реагира някак, за да не изглежда слаб. Тръмп разпореди удар на 59 ракети върху сирийска въздушна база като много скъпо послание "Стига!". Русия, съюзник на Сирия, преглътна атаката, но не беше особено доволна.
След удара през април и насрещния удар, Тръмп изглеждаше сякаш е изгубил интерес към сирийския конфликт. За разлика от Барак Обама, Тръмп има много непосредствен подход към употребата на военна сила и се отегчава от дълги брифинги. Обама, обратно, се славеше със склонността си да микроменажира военните, включително като одобрява отделни удари с дронове върху конкретни терористични цели. Тръмп предпочита да даде обща директива на командирите си и да ги оставя да вземат решенията на терен.
Благодарение на тази им свобода сирийският бомбардировач беше свален от американски самолет. Тази втора атака срещу руски съюзник - и то срещу произведен от Русия самолет - изглежда е била повече, отколкото Путин е склонен да преглътне.
В Москва зам.-външният министър Сергей Рябков нарече американската атака акт на агресия. "Какво е това, ако не акт на агресия, действия в пряко нарушение на международното право? ... Това преди всичко трябва да се счита за продължение на американската стратегия за пренебрегване на нормите на международното право. Независимо кой е на власт във Вашингтон, хората там са свикнали, че има обстоятелства, които им позволяват арогантно да гледат с пренебрежение на - а в някои ситуации, и открито да игнорират - основите на международните отношения."
Думите на Рябков отразяват дългата история на напрежение между Русия и Америка - и преди това между СССР и Америка - но те отразяват и начина, по който двете страни са се оплели в сирийския хаос.
През Студената война, Сирия беше един от най-ценните близкоизточни съюзници на Съветския съюз. Съветският съюз снабдяваше сирийския президент Хафез ал Асад с произведени от Русия самолети и танкове, а в замяна Асад позволи на съветските войски да построят военна база в Тартус, единственото средиземноморско пристанище на Съветския съюз. Това, че Асад беше брутален диктатор, който избива собствените си граждани, не вълнуваше Москва. Той беше полезен и лоялен съюзник. Когато Съветският съюз се разпадна, наследилата го Руска федерация запази съюза със Сирия.
Арабската пролет и последвалата сирийска гражданска война направиха Башар ал Асад (който пое властта през 2000 г.) дори още по-зависим от Русия в сравнение с неговия баща. Масовото недоволство предизвика бунтове и Асад изгуби контрола над голяма част от Сирия. Много сирийци се присъединиха към бунтовниците, защото мразеха диктаторското управление на Асад. Други бяха отблъснати от религията му; Асад е алауит, член на сродна с шиитите ислямистка общност, и отдаваше предпочитание на своята секта пред сунитите, които представляват мнозинството от населението на Сирия. Затова Асад получава и солидна помощ от шиитския Иран. Лидерите в Техеран приемат Асад като полезен съюзник в своя траен конфликт със Саудитска Арабия.
През мандата на Обама, САЩ заеха противоположна позиция в сирийския конфликт. Обама подкрепяше свалянето на Асад, но същевременно не искаше да ангажира американските войски в още една близкоизточна война. Вместо това Америка снабдяваше с оръжие бунтовнически групи с надеждата те да се справят сами. Те обаче не успяха.
В крайна сметка сирийската гражданска война бавно, но стабилно излезе от контрол. САЩ постепенно увеличиха подкрепата си за сунитските бунтовници (както стори и Саудитска Арабия и други сунитски държави); Русия и Иран засилиха подкрепта си за Асад; а сирийският народ, бомбардиран и избиван, измираше масово. (Според Human Rights Watch е имало 470 000 убити и 11 млн. бежанци в резултат на войната, шест милиона от тях вътрешни бежанци.)
Хаосът, предизвикан от сирийската война, допринесе за зараждането на "Ислямска държава в Сирия и Леванта" (ИДИЛ), нова група, целяща да наложи свръхконсервативен ислямски халифат (империя) в Близкия Изток. Като допълнение към опитите да превземе и Ирак, и Сирия, ИДИЛ насърчаваше поддръжниците си да провеждат терористични актове по цял свят, включително в Париж през ноември 2015. ИДИЛ, които дори не бяха прочути през 2011, станаха мишена номер едно на Америка. Приоритетите на САЩ в Сирия се изместиха от свалянето на Асад към унищожение на ИДИЛ. (Приоритетите на сирийските бунтовници обаче ни най-малко не се промениха.)
Това е контекстът, в който се сличи атаката миналия уикенд. САЩ подкрепят сирийските бунтовници, като се надяват да им помогнат да унищожат ИДИЛ. Бунтовниците биха се радвали да победят ИДИЛ, но основният им акцент е Асад. Русия и Иран подкрепят сирийското правителство и се противопоставят на бунтовниците. Те също искат да елиминират ИДИЛ, но сирийските бунтовници са техният приоритет. Тези пресичащи се мотивации водят до много объркващо и опасно бойно поле.
САЩ твърдят, че сирийският бомбардировач е атакувал подкрепяни от американските сили бунтовници край град Табка и затова американски изтребител го е свалил. Сирийското правителство казва, че бомбардировачът всъщност е имал за мишена бунтовници от ИДИЛ, които са обявили разположената наблизо Рака за своя столица. Руснаците - и без това гневни заради априлската ракетна атака - решиха да теглят чертата и да предотвратят всякакви следващи американски удари срещу техния съюзник.
Освен че заявяват, че ще атакуват американски военни самолети, руснаците също така обявяват, че ще спрат да използват "деконфликтна" пряка сателитна връзка между руските и американските сили в Сирия. Пряката линия е специален комуникационен канал между военните от двете държави, която се е използвала за предотвратяване на случаен обстрел или друг контакт между руските и американските сили. Ако руснаците наистина спрат да използват пряката линия, вероятността за ескалация нараства драстично.
Белият дом изглежда несклонен да отстъпи в този конфликт. Прессекретарят на Белия дом Шон Спайсър обяви: "Сирийският режим и други представвители на режима трябва да разберат, че ще запазим правото на самоотбрана на коалиционните сили срещу ИДИЛ." Превод: ще сваляме всякакви самолети, които пожелаем да свалим.
Сега администрацията на Тръмп има две алтернативи. Тя може да игнорира собствените си войнствени изказвания, да се оттегли, да удържи самолетите си от конфронтация, като дава на сирийските въздушни сили свободата да атакуват бунтовниците, подкрепяни от САЩ; или може да рискува пряка конфронтация с руските войски, разположени в Сирия. Австралия, чиито самолети са част от предвожданата от САЩ коалиция, вече обяви, че (временно) спира полетите си над Сирия. Ако Тръмп остави военните си да продължават да свалят сирийски самолети, е ред на Путин да отстъпи или да ескалира конфликта. Ако Путин не направи нищо, ще изглежда слаб (нещо, което авторитарните управници мразят да допускат); ако направи нещо, съществува риск от истински кошмар.
Ако Москва се опита да сваля американски самолети, които се сражават със сирийските ВВС, тя разполага с необходимите средства за това. Русия има мащабни противовъздушни системи в Сирия, включително усъвършенствания зенитен комплекс С-400, който има обхват 400-600 км. Руските ракети правят цялото сирийско въздушно пространство потенциално руско-американско бойно поле.
За да противодействат на С-400, САЩ имат две възможности. Те могат да използват стелт самолети, което ограничава броя и типа мишени, върху които могат да нанасят удари. А и те не са толкова добре защитени от руските ракети. (Стелт летателните апарати са по-трудни за забелязване на радар, но не и съвсем невидими.) Или те биха могли директно да ударят С-400 зенитните комплекси, което ще доведе до определен брой жертви от руска страна.
Хаосът в Сирия не е изцяло по вина на Тръмп. Администрацията на Обама се намеси в Сирия без ясна стратегия и план за действие. Иран и Саудитска Арабия също подхранват кризата, като правят Сирия продължение на сектантската си борба на шиити срещу сунити. (Те правят същото, в по-малки мащаби, и в Йемен.) И все пак решенията на Тръмп, особено решението му да оказва натиск върху военните да постигат резултати, като същевременно оставя генералите да вземат решенията на бойното поле, доведоха до тази бърза ескалация.
Ситуацията е опасно нестабилна, но надали ще се стигне до пълноценна война между САЩ и Русия. Надяваме се и Тръмп, и Путин, или поне хората, работещи за тях, да осъзнаят опасностите от ядрени сили. Твърди се, че "деконфликтната" пряка линия все още е отворена и се използва, въпреки руските заплахи да я бойкотират. От друга страна, Пентагонът съобщи, че във вторник сутринта американски изтребител F-15E е свалил ирански безпилотен дрон Shahed 129, насочил се към селище, където пребивават сирийски бунтовници и техните американски съветници.
Понякога и един инцидент е достатъчен. През 1964 г. виетнамски торпедни катери атакуваха американски разрушител в залива Тонкин. Този незначителен сблъсък провокира Конгреса да гласува Тонкинската резолюция, която разреши на президента Джонсън да изпрати сухопътни войски във Виетнам. Има над 58 000 имена, изписани на Мемориала за Виетнам, всички те защото един американски разрушител е понесъл незначителни щети в незначителен сблъсък на 13 000 км от Вашингтон.
