Американският президент Доналд Тръмп многократно е заявявал желанието си "да върне американските войници у дома", като ги изтегли от горещи точки като Сирия, Ирак и Афганистан. По този начин той иска да сложи край на "безкрайните войни", които, по думите му, е наследил от предшествениците си.
През януари той дори се похвали, че Америка е "напуснала Сирия" вече, изтегляйки се от конфликта. Разбира се, това изказване въобще не е вярно, при това в повече от един смисъл. От една страна, американската армия продължава да държи контингент в Южна Сирия, поддържайки местни бунтовнически сили там.
От друга обаче, има едни американски войници на терен по много от горещите точки на света (включително Сирия), за които обикновено се премълчава - войниците от частните армии.
В самото начало на тази година сомалийската джихадистка групировка Ал Шабаб извърши тежко нападение върху военна база в съседна Кения, при което трима американци загинаха. Това предизвика остра реакция от страна на Пентагона, който изпрати веднага 100 души на терен, за да се възстанови сигурността в базата в залива Манда.
Но този случай така и не получи особено медийно внимание в САЩ, защото остана засенчен от смъртта на друг американец, този път в Ирак, която даде началото на цикъл "око за око", който почти доведе САЩ и Иран до война.
Общото между тези два смъртни случая - в Сомалия и в Ирак - е фактът, че всички загинали са американски войници, но само един от тях е на служба в армията. И това говори за един продължаващ вече с години процес на "приватизиране" на въоръжените сили в САЩ.
САЩ все повече разчитат на частни контрагенти в огромен брой от военните си операции в чужбина. Това, от една страна, замъглява обхвата на американските военни операции, а от друга обаче, създава множество нови опасности.
Ако Тръмп продължи напред с изтеглянето на войски от проблемните региони (според информациите Пентагонът обмисля значително да намали присъствието си в Африка, дори на фона на повишените проблеми с джихадистки групировки в Сомалия и Западна Африка) тези частни армии биха могли да поемат още по-голяма и важна роля.
Тръмп може би е напълно щастлив от това ново статукво. Зависимостта на администрацията му от подобни частни контрактъри далеч надхвърля обикновената роля на военна помощ при различни операции.
Ерик Принс, основателят на частната армия Blackwater (сега известен като Academi), станала печално известна с доста съмнителни операции в Ирак, е брат на министъра на образованието Бетси ДеВос. Освен това обаче той е една от най-значимите фигури, влияещи върху политиката на Белия дом по отношение на Близкия изток.
Принс публично се застъпва неведнъж за замяната на официалните американските сили в Сирия и Афганистан с частни изпълнители. Междувременно самият Доналд Тръмп демонстрира явно, че не прави особена разлика между между войски и наемници. Използването на частни армии обикновено съвпада с неговия подход към външната политика.
Но този стремеж към приватизация на военните сили започва доста преди Тръмп да встъпи в длъжност. Под администрацията на Джордж Буш служителите на Blackwater убиха 17 иракски цивилни при клането на площад Нисур през 2007 г., събуждайки по този начин гняв и дебати относно използването на военни контрагенти в Ирак.
Като сенатор, Барак Обама спонсорира законопроект, който да подведе под отговорност наемнически войници за извършените от тях злоупотреби в Ирак и Афганистан. Като президент обаче той разчиташе силно на тях, дори когато работеше за изтегляне на войските от горещи точки.
Както анализаторът Мика Зенко посочва през 2016 г., "При Обама в Ирак и Афганистан са загинали повече частни военни контрактъри, отколкото всички американски войници, разположени в тези страни."
Така докато всички кандидати на демократите за президент хвърлят смели обещания за изтегляне на американските сили от проблемните региони и за слагане на край на "вечните войни", си струва да се запитаме до каква степен ще последват по стъпките на Обама и просто ще "приватизират" военните конфликти.
"Контрагентите са като крек кокаин за президенти, защото те им позволяват да разширят американското влияние и ударна сила, без обаче да са под контрола на конгреса. Това е начин за заобикаляне на демократичната отчетност за военните сили", казва Шон Макфайт, бивш офицер от армията, който е работил като частен военен контрагент в няколко страни в Африка, а сега преподава национална сигурност в Университета на Джорджтаун.
Засилената приватизация прави войната по-малко очевидна и следователно по-удобна за властта. Както при въоръжените дронове, вариантите, които намаляват политическите разходи за военна сила, правят тази сила по-привлекателна.
Междувременно Конгресът и медиите станаха по-малко склонни да упражняват надзор по темата. Така частните армии успяват да работят под радара, което отваря вратата за множество нарушения и дори нарушаване на законите, включително дори трафик на хора.
Допълнително с това наемниците нямат същият достъп до медицинско лечение и логистична поддръжка, както войниците от армията. А както показва инцидентът с Blackwater в Ирак, наемническите части често не са обект на същото ниво на юридическа отчетност, когато става въпрос за злоупотреби и военни престъпления. Веднъж пуснати зад граница, тези частни армии са организирани така, че да бъдат невидими. И Пентагонът често дори не проследява смъртта на войници от такива части в официалните си документи.
"Американците не се интересуват от мъртви контрагенти, които се прибират вкъщи в ковчег. Тях ги е грижа за мъртвите морски пехотинци, които се прибират в Америка в ковчези", коментира Макфайт.
Смъртта на Наурес Хамид през декември 2019 г., който работеше като преводач на американските сили в Ирак, е изключение от това правило, тъй като предизвика голям международен инцидент. Това обаче най-вероятно има повече общо с желанието на Тръмп да ескалира конфликта с Иран, отколкото със самия инцидент.
Заглушената реакция на нападението в Кения е далеч по-характерен начин за действие на Вашингтон по отношение на частните армии. Ако заедно с двамата загинали наемници не беше починал и един войник от армията, атаката вероятно щеше да получи още по-малко внимание.
За пръв път през 2018 г. Пентагонът в свой доклад признава за присъствието на контрагенти във военната зона в Сирия. Американската армия (към онзи момент) е разчитала на 5500 наемници както в Ирак, така и в Сирия.
Около половината от тях са граждани на САЩ, а останалите са граждани на трети страни. По-голямата част от тях служат в поддържащи роли, а не участват директно в сражения. Въпреки това е трудно да се каже колко хора има в момента или какво точно правят те на терен заради малкото официални данни.
И това е реалният проблем. В неофициални военни зони като Сомалия нещата стават още по-мрачни.
САЩ не е единствената страна, която все повече разчита на наемници, за да води войните си. Русия активно използва частни армии за извършване на операции в страни, в които официално уж няма присъствие. Пример за това са операции в Източна Украйна, Сирия, Либия и т.н.
Най-известната руска наемническа група е "Вагнер", контролирана от приближения до президента Владимир Путин Евгений Пригожин - човекът стоящ зад руските ферми за тролове.
В началото на 2018 г. въздушен удар от САЩ уби множество руснаци от наемническата група, които се бият на страната на правителството в Дамаск.
Инцидентът илюстрира странния характер на съвременната "приватизирана война". При тази атака САЩ убиха повече руснаци, отколкото във всеки един момент по време на Студената война, но и двете страни бързо решиха да покрият създалата се ситуация.
Щеше ли да бъде същото положението обаче, ако американците бяха убили войници в униформите на руската армия? Със сигурност.
Въпреки че трябва да сме благодарни, че инциденти като този не ескалират до открита война, засилената приватизация на войната е повод за загриженост. Макфайт отбелязва, че някои тревожни моменти засягат дългосрочното въздействие на този процес на приватизацията на войната.
По думите му един от основните проблеми е, че политиците продължават да са склонни да приемат, че тези наемнитците, веднъж върнали се от мисия обратно в САЩ, ще могат просто да се реинтегрират обратно в цивилния живот. Това далеч не е така. И тук постравматичният стрес е най-малкият проблем.
"Ние виждаме наемници по света - в Йемен, Сомалия, Ирак, Сирия, Украйна и Конго и Венецуела... Това вече са предприятия с максимална печалба. Те търсят клиенти. Те се опознават. Създадохме цялата тази инфраструктура на глобален пазар за войната", казва Макфайт.
И действително - когато има хора, които печелят милиони и дори милиарди от това да се бият във военни конфликти, нима някой ще иска да се бори за прекратяването на огъня?
