Когато мейнстрийм роман използва богат език непресторено, без да бяга от жанровата си кройка, няма как да не те направи свой съучастник. Особено ако авторът му се казва Иън Банкс. Изключително продуктивен и вдъхващ страхопочитание шотландски писател, автор на научна фантастика и трилъри, който ни напусна преждевременно през 2013 годинa, Банкс е носител на десетки награди, сред които „Локус”, „Хюго”, „Артър С. Кларк”, „Джон У. Кембъл”, „Бритиш фентъзи” и наградата на Британската асоциация за научна фантастика.
Ако вече сте прочели „Съучастие”, едва ли ще се изненадате, че в. „Таймс” нарежда Банкс сред 50-те най-големи британски писатели, родени след 1945 година.
Любопитното е, че този фикционален сюжет, който почива на идеята, че всички сме съучастници в световното зло, се появява на български тъкмо когато светът е настръхнал от ужас.
„Наблюдавам течащия покрай нас реален живот така както се гледа научнофантастичен филм; не мога да повярвам колко извънземно, колко необичайно и непознато ми се струва всичко. Изпитвам странна смесица от чувство за загуба и копнеж. Следя как се движи гъмжилото от мъже и жени по тротоарите, а свободата, с която се ползват, ми изглежда неизмеримо скъпоценна, екзотична и незаслужено опияняваща… Хем знам, че тези хора ни най-малко не се чувстват свободни, ами докато седят или се щурат насам-натам, не престават да се тревожат дали няма да останат без работа, или за ипотечните си кредити, или че са закъснели за някъде, или дали от ИРА не са заложили бомба в най-близкото улично кошче за боклук, и въпреки това, гледайки ги, ми се струва, че съм изгубил нещо безкрайно важно”.
В сърцето на всеки кипящ от живот град има място, където царува мрак – отколешна празнота, изпълнена с болест, отчаяние и смърт. В случая някой сее смърт в средите на най-богатите и влиятелни граждани, които журналистът Камерън Коли е изобличавал в статиите си – съдия, който е пощадил изнасилвач; лекар, който е проявил престъпна небрежност; перверзник, снимащ филми с реални убийства... Изведнъж Камерън се оказва главен заподозрян, защото няма алиби за часовете на престъпленията.
Но злодеят е Анди - сериен убиец, чиито жертви са само престъпници.
Може и да не е измислена по-добра форма на управление от демократичната, но демокрацията днес е чиста проба симулация, след като хората с власт се възползват максимално от нея, при това безнаказано. Вижте вестниците - приличат на комикси за полуграмотници, пропагандни писания, контролирани от задгранични милиардери. А народ, който позволява да го експлоатират, заслужава съдбата си.
Така разсъждава Анди, и сигурно е прав, защото е продукт на същата тази система. Е, може би малко по-заможен от останалите и малко по-умен от тях. Вероятно и малко пo късметлия от другите, но все пак просто част от уравнението, поредната променлива, която обществото е отгледало.
„Щом двете най-велики нации на този свят толкова се боят една от друга, та са готови най-сериозно да взривят планетата, фактът, че наброяват общо над половин милиард, им дава абсолютното право да го сторят, това ли искаш да кажеш? Мога да се хвана на бас, Камерън, че хората, вярващи, че Елвис е още жив, са повече от онези, които поддържат варианта на светския хуманизъм, за който пледираш ти в момента и смяташ, че представлява единственият верен път пред човечеството.”
Той вярва, че в глобален климат на извратени ценности нито едно от деянията, които е извършил, не е нито неправомерно, нито укоримо. Намерил е своя „ниша” на пазара и действа без колебание. Не вярва в Страшния съд, но вярва в отмъщението, което възстановява справедливостта.
Впрочем Иън Банкс не се смущава да артикулира истината през безмилостната решителност на своя герой:
„…гладуването е в резултат на това, че страните длъжници са принудени да зарежат присъщите им храни и на тяхно място да отглеждат доходоносни култури, предназначени изцяло за износ в полза на Световната банка, МВФ или Барклис Банк, или за да обслужват заемите, натрупани от престъпните убийци, добрали се с кланета до властта и крепящи се с още кланета на върха, обикновено с мълчаливото одобрение и помощта на една или друга част от развития свят.”
Анди е дотолкова инфектиран с отчаяние, че не вижда по-достойна реакция от тази да убива. Да разчиства пейзажа откъм серийни убийци. Въпросът е наистина ли не сме способни да се противопоставим на една болна система по друг начин освен с нездрава реакция? Борейки се със собствените й средства, не се ли отъждествяваме с нея?
Да, на този свят има и доброта, съчувствие и тук-там по някой справедлив закон, обаче те съществуват на фона на глобално варварство, плават върху океан от кървави ужаси, който само за миг е способен да разбие всичките ни дребнави социални устои. Горчивото съзнание за това е изтръгнало надеждата от душата на героя. Защото всички сме виновни за рамката, за нерадостния фон:
„Някои повече от останалите, други много повече, но в едно бъди сигурен, Камерън, невинни няма. Няма и грам възможно оправдание за това какви сме станали, какво сме направили със себе си. Самите ние сме предпочели печалбата да е по-важна от хората, парите – от етиката, дивидентите – от достойнството, фанатизмът – от справедливостта, а дребните ни удобства – от неописуемите чужди страдания.”
Иън Банкс е създал нещо далеч по-ангажиращо от развлекателен трилър - едно стилно изследване на страха, презрението и жестокостта. Критика на псевдодемократичния световен ред, която действа като ужилване.
На фона на днешната несигурност и ескалиращата опасност от световен конфликт, в края на романа един въпрос увисва със страшна сила: Дали двайсети век ще остане най-суровата и абсурдна творба на световното изкуство?