Какво преживя България в политически и обществен план за изминалото десетилетие? Какво се промени и промени ли се въобще нещо?
За тези 10 години България гласува 3 пъти за Народно събрание (след 3 недовършени управленски мандата - 2 на Бойко Борисов и един на Пламен Орешарски), два пъти за президент, три пъти за местна власт и още три пъти на референдум по различни теми - за и против АЕЦ "Белене", за и против електронното гласуване и референдумът на "Шоуто на Слави" за избирателната система.
В края на 2009 г., когато светът тъкмо вече беше започнал да излиза от голямата икономическа криза, България тепърва усещаше последствията от тази криза с фалиране на фирми, загуба на работни места и общ икономически спад.
Същевременно обаче първото правителство на Бойко Борисов точно беше взело властта в свой ръце с намерение да променя и да строи.
Днес ГЕРБ продължава да е на власт, макар и в коалиция, а на хоризонта експертите твърдят, че се задава нова голяма икономическа криза. Какво се промени за тези 10 години?
ГЕРБ
За изминалото десетилетие партията преживя няколко прочиствания - първо след 2013 г., когато изпадна от властта за сметка на коалицията БСП-ДПС (и златния пръст на Волен), а след това и през 2019 г. покрай скандала с апартаментите на властта.
Към днешна дата силните през 2009-2010 г. лица като Цветан Цветанов, Цецка Цачева, Ивайло Московски и Искра Фидосова вече не са на преден план в партийните редици, изтикани назад по една или друга причина.
Партията на Борисов успя през годините да акумулира редица скандали - с досиета в ДС, с подслушване и СРС-та от страна на ДАНС на лица от медиите и обществения живот на страната (приписвани на тогавашния вътрешен министър Цветанов), с Костинброд, със суджуци и "дрийм тиймове", с апартаментите на властта, както и с редица други. Някои от тези скандали бяха опровергани и изчистени, други отшумяха с необходимия брой оставки, поискани от премиера. Самият той на 2 пъти хвърли собствената си оставка като премиер.
За тези 10 години Бойко Борисов показа, че не държи около себе си незаменяеми хора, като досега все още само Томислав Дончев остава доверен, но и предимно в сянката на големия лидер.
За това време управлението на ГЕРБ наля милиарди в обновяване на инфраструктурата и макар на места проблемът с качеството на ремонтите да остава на преден план, подобно обновяване беше нужно. Страната, бавно, но славно, все пак излезе от кризата и икономиката на страната поне към момента е стабилна. България беше председател на Съвета на ЕС и успя да проведе всички събития на ниво, като междувременно прокара темата за Западните Балкани на преден план.
На България все още й предстои да влезе в "чакалнята за еврозоната" и определено има какво да се желае от нивото на жизнен стандарт, но надеждите (примесени със здравословен скептицизъм) са, че и тези неща ще ги видим през "20-те".
БСП
С изключение на година и половина на правителството на Пламен Орешарски БСП тенденциозно беше втора политическа сила през това десетилетие. Загубила тежко изборите през 2009 г. след края на Тройната коалиция, БСП пак стана втора на изборите през 2013 г., но в коалиция с ДПС (и услужливия златен пръст на Волен Сидеров) успя да сформира управляващо мнозинство. По-малко от 2 години по-късно Орешарски хвърли оставката като премиер след мащабни, продължили около половин година протести в София.
През зимните протести на 2013 г. БСП се опита да яхне вълната на недоволство и да сложи край на управлението на ГЕРБ. Тогава, подбудени от високите цени на тока, протестиращите искаха отправиха най-вече социални искания за по-добър живот. В крайна сметка народното недоволство доведе първо до оставката на финансовия министър Симеон Дянков, а после и на целия кабинет Борисов I.
Една няколко месеца по-късно улицата искаше и оставката на кабинета на Пламен Орешарски и на целия парламент, след като за шеф на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС) беше предложен депутатът от ДПС и медиен магнат Делян Пеевски. Номинацията му разпали сериозно недоволство и в рамките на няколко месеца десетки хиляди протестиращи обикаляха по улицата на София (а в началото на по други градове) с викове за оставка.
В крайна сметка не толкова протестите, колкото насъбралото се напрежение, което даде изражение в изборите за европейски парламент (с тежка загуба за БСП) доведе до подадената от Орешарски оставка на кабинета, свикването на нови избори и смяна в лидерството на БСП.
През тези 10 години БСП смени общо трима лидери - от Сергей Станишев, който води партията над 10 години, през Михаил Миков и неговото трагично представяне, до Корнелия Нинова, на която се възлагаха (и продължават към момента все още да се възлагат вътре в БСП) много надежди за възраждането на партията.
За тези години единствената загуба, която социалистите нанасят на ГЕРБ е на президентския вот, когато подкрепения от тях независим кандидат Румен Радев побеждава убедително кандидатът на управляващите Цецка Цачева, показвайки на ГЕРБ, че все пак не всеки техен кандидат ще бъде избран безусловно.
Въпреки опитите, БСП така и не успя да намаери това свое лице, което да я покаже като истинска алтернатива на управляващите, която съвсем спокойно да може да вземе властта от тях. Напротив, през последните 10 години предизборните кампании на социалистите са свързани повече с това да убеждават избирателите, че ГЕРБ са лоши, отколкото самите те да се покажат като добри и достойни за доверието на избирателите.
Междувременно за тези 10 години столетницата понесе два удара от напускането на свои членове - първо през 2014 г., когато бившият държавен глава Георги Първанов реши да основе своя формация - АБВ. През 2016 г. пък бившето острие на БСП Татяна Дончева също се отцепи, основавайки своята "Движение 21". И макар на изборите за парламент през 2017 г. все още пресният лидер Корнелия Нинова да върна част от червения вот обратно към "партията майка", това не беше съвсем не беше достатъчно за успех. Дори и на фона на всички скандали, които ГЕРБ успя да произведе...
ДПС
И в началото на десетилетието, и сега ДПС е убедително трета политическа сила. За това време обаче партията смени лидера си на два пъти (като Ахмед Доган и до днес остава ключовата фигура, макар и зад кадър), представи на широката общественост идеята за "коледна реч" и претърпя една малка схизма с шпионски привкус.
Безспорното събитие за тези 10 години в ДПС беше скандалът с изгонването на лидера Лютви Местан на Коледа през 2015 г. Тогава, на въпросното коледно-новогодишно събиране на висшия ешалон на партията в Сараите, Ахмед Доган произнесе знаменитата си реч, в която разкритикува Местан като лидер, обвини го за прекомерни връзки с Турция и задейства смяната в ръководството на партията.
Впоследствие в продължение на няколко месеца близките до ДПС медии подеха кампания срещу Местан, целяща да го покаже като твърде близък до Турция и тогавашния й посланик Сюлейман Гьокче. Неговото поведение пък не даваше кой знае какви признаци, че такава близост няма.
В крайна сметка Местан направи своя партия - ДОСТ, с която се опита да разбие монопола на ДПС в смесените райони и да акумулира подкрепа сред мюсюлманското население у нас. Няколко години по-късно ДОСТ не показва особени видими признаци на активност, а ДПС отново възвръща обичайните си резултати. Самият Лютви Местан пък е обвиняем по дело за пътна катастрофа, отнела живота на дете.
Колкото до ДПС, в момента начело на партията е Мустафа Карадайъ и той, за разлика от предшественика си, не проявява никакви амбиции за еманципация от Сараите и налаганата оттам линия.
Големият "слон в стъкларски магазин" за партията обаче остава фигурата на Делян Пеевски - депутатът, който избягва да ходи на работа, но продължава да е свързван или пряко да контролира един не малък дял от медии у нас. Неуспешната му номинация за шеф на ДАНС, разбудила толкова обществен гняв и протести, го постави в центъра на общественото внимание и го превърна в очите на мнозина в събирателен образ за идеята за "преяждане с власт".
В последните 2 години се заговори за желанието му да изтегли от България бизнеса си, като той официално дори продаде част от активите си. През май тази година Пеевски беше избран за евродепутат, но пожела да остане част от българското Народно събрание и да продължи да НЕ идва на работа.
Националисти и патриоти
Ако през 2010 г. от националистическите партии в парламента бяха само "Атака", днес в НС има не 1, а цели 3-4 партии с патриотичен уклон (зависи дали броите ВОЛЯ на Веселин Марешки за такава).
Партията на Волен Сидеров продължава да участва в законодателната власт за пореден парламент, макар депутатите й вече да са значително по-малко, но в началото на десетилетието те бяха важен опозиционен играч със свои 21 народни представители и неизчерпаем потенциал за сътворяване на скандали. Вероятно ще отнеме цял текст за всички онези пъти, в които Сидеров е привличал медийното внимание с агресивни изпълнения, а неговият "златен пръст" подпечата създаването на кабинета "Орешарски".
Решаващ момент за изменянето на националистическия вот бяха европейските избори през 2014 г., когато ВМРО се яви в коалиция с България без цензура на Николай Бареков. Тогава партията на Каракачанов успя да вкара един евродепутат - Ангел Джамбазки, а скоро след това съюзът с ББЦ се разпадна шумно. ВМРО замени Бареков с Валери Симеонов и неговата "Национален фронт за спасение на България".
Тази нова коалиция - първо Патриотичен фронт, а после Обединени патриоти, участва активно във властта - първо като поддържаща управляващата коалиция формация, а в последното Народно събрание и като част от управляващите със свои министри и вицепремиери.
Изборите за Европейски парламент и за местна власт показаха, че влиянието в националистическия блок се фокусира именно върху ВМРО за сметка на Атака и НФСБ. Лидерите на последните две през годините си в политиката успяха да натрупат достатъчно негативен имидж (особено сред хората в техния профил избиратели), докато Каракачанов до голяма степен успява да се опази от това.
Допълнително с това ВМРО е достатъчно стара партия със свои структури и лица извън партийния лидер, като умело успява да взима не само от патриотичен вот, но и от по-консервативно настроените избиратели, които преди са гласували за ГЕРБ или за СДС, ДСБ и т.н.
Самите ВМРО обаче също преживяха свое разцепление, когато от структурите им се отделиха група от хора, които впоследствие формираха партия "Възраждане". Към момента все още ВМРО е достатъчно силна и с парламентарно представителство, а "Възраждане" гравитира около и под 1%, но новата партия далеч не е за подценяване спрямо поведението си на политическия терен. Така че е напълно реалистично за тях да чуваме повече през следващите години.
Градската десница
Междувременно за тези 10 години старата десница се разпадна от обединението си "Синята коалиция", за да премине през 2-3 "братоубийствени войни", един Реформаторски блок и още много вътрешни скандали, преди да стигне до сегашното си състояние. Актуалният проект, който се ползва с идеята за наследник на "автентичната десница" е "Демократична България" - обединение от 3 партии - ДСБ, "Да, България" и Зеленото движение (бившите "Зелените").
Тази нова коалиция не може, а и май не иска да претендира толкова за дясност в политиката си, но за сметка на това е уловила най-голяма част от прогресивно настроената градска интелигенция и онези, които се зоват "стари седесари".
Останалите, които се борят за относително същия електорат са още СДС, които последно видяхме в коалиция с ГЕРБ; ДБГ - партия, която все още не може да открие лицето си след напускането на бившата лидерка Миглена Кунева, и още редица малки партийки с локално представителство на места и претенции на национално ниво.
Тези няколко формации прекараха последното десетилетие в състояние, силно наподобяващо латино сериал, в който героите ту се обичат, ту се презират. Коалицията, която постигна най-голям резултат и най-голямо влияние - младши партньор в управляващата коалиция - Реформаторският блок, още от самото начало беше проядена от спорове, недоверие и взаимни нападки, но въпреки това успя да удържи съществуването си от 2014 г. (към края) до 2017 г. (началото).
Градската десница и до днес продължава да е активен играч в политическата битка, като в сегашната си форма "Демократична България" е остър критик на политиката на управляващите. Обединението от партии успя да вкара един евродепутат на изборите за ЕП през май, както и сравнително добро представителство в София. Какво обаче ще се случва с този формат предстои да се види, като голямото изпитание пред тях ще е при евентуално влизане в парламента на едни следващи избори.
"Други" и нови надежди
За тези 10 години на сцената се появиха и си тръгнаха няколко играчи еднодневки - РЗС на Яне Янев, България без цензура на Николай Бареков, ВОЛЯ на Веселин Марешки.
Създадоха се и някои нови партии, за да не чуем почти нищо повече за тях (като партията на Илияна Раева или тази на Мирослав Найденов). Сега обаче нови звезди се опитват да изгреят на политическия небосклон - партията на Слави Трифонов, която се опитва да ни убеди, че такава държава няма.
Формацията на Трифонов и сценаристите му се зароди от третия референдум за изминалото десетилетие и претендира да бъде рупор за народното недоволство към политическия елит. Именно това представляваше и свикания от тях референдум, който през 2016 г. Въпросите в него бяха свързани с избирателната система и на практика канализираха недоволството към политиците.
Липсата на действия дълго време по въпросите от референдума, които заради липса на достатъчно гласове се върнаха за гласуване от парламента, предизвика Трифонов постепенно да задвижи политическите си идеи до ниво на партия, представена в средата на 2019 г.
Формацията ще се бори за радикална промяна в системата, мажоритарен вот, пряко избиране на главен прокурор и полицейски началници по районните дирекции на МВР и въобще резки действия за промяна. Промяна към какво не е ясно, но все пак промяна.
Съдът обаче отказа да я регистрира с това й име - "Няма такава държава" - по името на една от песните на "Ку-ку бенд".
Сега Трифонов и компания ще регистрират формацията на ново и с ново име. Ще видим докъде обаче ще се разпростре политическият им поход.
