От Русия до Китай и от Индия до Египет, мачо-лидерство е пак на мода.
Флагманът на този стил е, разбира се, президентът на Русия Владимир Путин. При него се наблюдават почти пародийни нива - виждаме силният човек в Кремъл да позира гол до кръста с пистолет, да се разхожда след диви животни, да се труди върху себе си във фитнеса.
Вероятно не е случайно, че руският лидер поддържа най-добри лични отношения с колегите си Абдел Фатах ал-Сиси в Египет (на когото подари автомат „Калашников" с дървени дръжки), Джейкъб Зума в Южна Африка и унгарския премиер Виктор Орбан, все корави момчета.
Мъжкарството в политиката има своята комиксова страна, определено, но има и аспекти, които не са толкова смешни.
В Русия, Египет, Турция, Унгария и Южна Африка възходът на лидерите с твърда ръка преди всичко идва с подриване на демокрацията и ограничения за гражданското общество.
Тази тенденция обаче се засилва и в Азия, и то най-вече в трите водещи държави на този континент - Китай, Япония и Индия, където властват харизматични националисти. Те не един път са доказали, че могат да вземат трудни вътрешни решения и да не обръщат внимание на коментарите от чужбина.
Общото между Си Цзинпин в Китай, Шинзо Абе в Япония и Нарендра Моди в Индия е, че те замениха лидери с по-колективен управленски стил.
Големият въпрос е дали 2016-та ще донесе мачо-лидери и в Западна Европа
Досега Западът се опазваше от силови властници. Президентът Барак Обама се държи като професор по право с церебрална парализа и предпочита да използва възвишена реторика, вместо язвителни погледи.
Ангела Меркел е предпазлива, а германците я наричат Мути (майка). Дейвид Камерън във Великобритания е твърде скучен и аристократичен, за да прави каквито и да е вулгарни жестове пред камера, дори един бицепс не показва.
А Франсоа Оланд, умалителен по ръст и глуповат, е известен с прякора „Flanby", което американците разбират като блудкав, тресящ се пудинг.
2016-та може да промени това и да вкара Запада във флирт с коравите момчета и момичета.
Кампанията за президентските избори в САЩ винаги поставя на преден план въпроса с лидерството. Така е и този път. Първичните избори на демократите и републиканците трябва да се наблюдават внимателно, ако искате да разбере дали американският политически елит се придържа към световните тенденции, а именно - да излъчи лидер, който въплъщава преди всичко силата.
Ранното пиле в първичните избори на Републиканската партия е добър предвестник - Доналд Тръмп, самоувереният милиардер със склонност да изпитва удоволствие от всяка обида по свой адрес. Безочливостта и самочувствието са направили Тръмп това, което е.
Почти всички републикански кандидати за президент възприеха реториката му, че Обама е "слаб" и обещаха да върнат силното управление в Белия дом.
Поради сериозни и съвсем основателни исторически причини, много държави от Стария континент са предпазливи с политици, които разчитат най-вече на харизма и физическа издръжливост, за да печелят доверие.
След Хитлер, Мусолини и Франко, видът на харизматичния, здрав, мъжествен лидер се третира с почти криминално подозрение в Германия, Италия и Испания.
Премиерите Силвио Берлускони в Рим и Хосе Мария Аснар в Мадрид донякъде подсказаха, че все още поле за изява и някакъв глад за мачо-лидерството в южноевропейските страни.
Със сигурност мнозина във Франция жадуват за генерал Де Гол на мястото на незадоволителния Оланд, който устойчиво се топи в социологическите проучвания.
Въпросът за френското лидерство наближава и е неотложен, тъй като страната се готви за президентски избори през следващата година. Двамата откъснали се напред състезатели са консерваторът Никола Саркози и Марин Льо Пен, лидер на крайната десница - и двамата обещават да вдъхнат повече решителност и радикален стил в Елисейския дворец.
Следващата година вероятно ще бъде своеобразен залез в доскоро безупречната репутация на Меркел. Тя все по-трудно се справя с вътрешното недоволство срещу приема на бежанци, а според мнозина направо е изпуснала юздите. Все пак, в типичния маниер на канцлера, тя най-вероятно тихомълком е премахнала правдоподобните съперници и в своята партия, и в страната.
Решаващи в тези процеси ще бъдат социалната и икономическата сфера на европейската политика - бежанските потоци и анемичното възстановяване на икономиката.
Еврото също е ключов елемент, но към днешна дата най-облагодетелствани от тези проблеми са крайната левица и крайната десница, които доскоро бяха съвсем незначително и периферни участници, дори наблюдатели в политически процес.
Естественият отговор на тези предизвикателства изглежда традиционните партии да възприемат някои от предложенията на популистките партии. Европейските лидери със сигурност ще следят състезанието за стола на Обама, за да видят с какъв човек ще им се налага да работят в бъдеще време.
Резултатът ясно ще проличи през 2016-та година, която може да се превърне в годината на триумфалното завръщане на мачо-лидерите в западната политика.
