Изпреварващият ход с номинацията на Соломон Паси от страна на Меглена Кунева показа, че нищо старо не е забравено и нищо ново не е научено в РБ, а историята помни болезнени примери на саморазруха на крачка от финалната права.
В крайна сметка, проблемът на десния избирател не е в това дали кандидатът на РБ в София ще бъде излъчен от Кънев или Кунева. Дори не е в това, че и Паси предпочете да хвърли кърпата в краката на Фандъкова още преди битката да е започнала.
Проблемът е, че Реформаторите наистина нямат идеи за смислен кандидат (кого ще убеди Вили Лилков, например, че представлява алтернатива на досегашното управление на Столична община?). Потенциалните играчи за София бяха изтеглени в правителството, а и вече няма време за налагане на "нестандартно решение".
А истинската причина е, че нямат интерес да търсят силен конкурент на Йорданка Фандъкова.
Нито коалиционния партньор на ГЕРБ, нито опозицията има интерес да влагат усилия и ресурси в нещо повече от "влекач" на партийната листа.
Иронията е, че "битка за София" няма от повече от 10 години - въпреки досадното медийно клише и въпреки факта, че кметски избори в София имаше на всеки 2 години (2003, 2005, 2007, 2009 и 2011 г.).
Последният случай, в който имаше реален шанс за смяна на "единствения фаворит", беше двубоят между Стефан Софиянски и Стоян Александров през октомври 2003 г.
Тогава конфликтът между СДС и несменяемия столичен кмет, доведе дотам, че "синята крепост" беше напът да рухне безславно - само 4800 гласа разделяха Софиянски от Александров на първия тур, а БСП се оказа първа сила в Столичния общински съвет
Две години по-рано Софиянски се отлюспи от СДС в най-критичния момент за партията с "Ох, олекна ми!", а Иван Костов го оприличи на "помияр около Царската трапеза, който подвива опашка около червените генерали".
Самият Съюз на демократичните сили се простреля първо в коляното - с номинацията на Пламен Орешарски, после в главата - с кандидатурата на Надежда Михайлова.
В крайна сметка, Костов гласува "с отвращение" на балотажа, а Софиянски стана клиент на прокуратурата на Филчев и малко след това се спаси в парламента, като освободи поста за Бойко Борисов (2005 г.).
Оттогава до ден-днешен избори в София просто няма, има имитация и силна съпътстваща програма от циркови изпълнения.
За справка: срещу Бойко Борисов, бивш полицай No.1 на републиката и неговата армия от вечно признателни репортерки, БСП изправи Татяна Дончева - с единствената цел да се саморазправи с нея. Десницата беше прясно разведена, а сумарният вот за Светослав Гаврийски (ДСБ) и Минко Герджиков (СДС) дори не се изравни с този на Дончева, която се класира за балотаж само за да отчете беззъба загуба.
Борисов нямаше конкуренция и през 2007 г., когато десницата изригна с банкера Мартин Заимов (половината кампания отиде за разправии около наследството на дядо му, ген. Владимир Заимов), а левицата - с Бриго Аспарухов, човекът, който вкара Бойко Борисов в политиката през 2001 г.
През 2009 г. Йорданка Фандъкова получи кметското място "в наследство" от партийния си лидер - новоизбран премиер, при това с подкрепата на СДС и ДСБ, в конкуренция с "олимпиеца" Георги Кадиев и при рекордно ниска избирателна активност.
Комбинацията между еднопартийното управление на ГЕРБ, и обединяването на местните и президентските избори през 2011 г. гарантира втория мандат на Фандъкова. Тогава тя взе двойна преднина пред Кадиев, а поредната "обща дясна кандидатура", родена в тежки коалиционни мъки - Прошко Прошков - отчете незавиден исторически рекорд с най-слабото представяне от 1990 г. насам.
Колко автентична е била битката за София си личи от факта, че мимансът винаги е бил по-атрактивен от „сблъсъка" на псевдо-фаворитите.
Най-величествено беше шоуто на маргиналите през 2003 г., когато столичани можеха да избират кмет сред компания в състав: Васил Иванов-Лучано (кандидат на управляващата по това време партия НДСВ), Волен Сидеорв (издигнат от Яне Янев - по това време земеделец), Петьо Блъсков (от партия "Алианс за социаллиберален прогрес", която номинира и Светослава Рудолф за общински съветник), Веселин Бончев (Блок на Жорж Ганчев) и... Йоло Денев, който донесе славните 187 гласа на Българската революционна младежка партия.
През 2007 г. кандидатът за кмет на София от "Атака" Слави Бинев пукаше балони с физиономията на Бойко Борисов, "Демократическата партия" издигна Тити Папазов, Юлияна Дончева се яви като кандидат на Любен Дилов-син, а ЛИДЕР на Христо Ковачки номинира историка проф. Драгомир Драганов.
На последните избори селекцията загуби блясъка си - Кольо Парамов едва ли би искал да си припомня забележителния електорален успех от 344 гласа като кандидат на "Обединена социалдемокрация". По това време Стефан Софиянски се опита да реанимира кариерата си, за да вкара в СОС Бакърджиев, Дилов и Праматарски, но дори това не успя да направи.
И така - до днес, когато дойде ред на Николай Бареков да запълни поизпразнената ниша на електоралния сеир, като издигна жена си Мария Календерска през ефира на "Папараци" на Николета Лозанова.
Няма дебат за София, град с около 2 млн. души население, концентрат на администрация, инфраструктура, бизнес, наука, здравеопазване и университетска общност.
В най-активната точка за дебат по националната политика никой не желае да води публичен разговор за равносметката от последните шест години управление на столицата.
Няма дебат по изразходването на близо 1,5 млрд. лева годишен бюджет - за сравнение, сумата от общинските бюджети на Бургас, Пловдив, Варна, Русе и Стара Загора е около 1 млрд. лева.
Няма дебат по въпроса дали се вижда полза от онези над 500 млн. лева, събрани само от местни данъци и такси. Няма дебат относно ефективността на екипа, който Йорданка Фандъкова почти не е сменяла от 2009 г. насам - от 8-те заместник-кметове и главния архитект до началниците на общински дружества и инспектората.
Няма и социология, която да е в състояние да даде картина на реалните обществени нагласи на жителите на София.
Единственият актуален измерител е последната справка от "Галъп", която показва, че Йорданка Фандъкова е на второ място по рейтинг на национално ниво (след Кристалина Георгиева), а одобрението й е близо 50%.
Естествено, трудно може да се пренесе подобен показател върху картата на местните избори в София, доколкото респондентите от провинцията изкривяват представителността - при много от тях мнението за работата на Столична община се изгражда на базата на впечатления от медийното покритие, общите партийни пристрастия и личната симпатия.
Йорданка Фандъкова няма вина за това, че изборите в София са се превърнали в състезание с един кон, обидно далеч от най-добрите практики на демокрацията.
Това, че няма избор, обаче, не означава, че управлението й е безспорно. Достатъчна е 5-минутна разходка по разбитите плочки на „представителната" Витошка, за да се види всичко сбъркано в подхода на Столична община - това е резултатът от комбинацията между лесни пари, нулев контрол и ниски стандарти.
Ако тепърва се лансира независим кандидат, който няма нужда от представяне и партийно припознаване, защото притежава собствена добавена стойност (чиста биография, опит във властта, обществен принос, медийно присъствие, харизма), рискът от провал е пределно висок.
Едва ли има разумен човек, който да заложи авторитета си за предварително загубена кауза, при това - в комбинация с всички потенциални "странични ефекти" на калната предизборна кампания.
Няма лична инициатива, която да може да компенсира пасивността на партиите. А за нея има само два варианта: съзнателно прикритие на договорки и служебно разпределение на силите в Общинския съвет или банална политическа безпомощност.
