Българският електорален цикъл е описан чудесно в „Циркът" на Тангра.
„Всяка година по същото време циркът пристига в нашия град, два пъти дава по две представления и отново поема по белия свят" (към следващия многомандатен избирателен район).
Турнето никога не свършва. По учебник интензивният график на всеки щаб започва не по-късно от година - година и половина преди деня на вота. Както се казва - предизборната кампания започва в нощта на изборите.
Кампанията за 43-то Народно събрание започна с избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, нали така?
Та, кой каза, че няма предизборна кампания? Че тя не е спирала от години.
Спомнете си - през 2009 г. се проведоха европейски и парламентарни избори с няколко седмици разлика. В края на същата година и София избираше нов кмет. През 2011 г. се проведоха още два избора - за президент и за местна власт. 2013 г. започна с референдум за "Белене" и премина през предсрочни избори, които повлякоха нов национален вот само година по-късно, подгряван от редовната кампания за Европарламента.
Тенденцията няма да спре скоро, защото догодина отново ще има местни избори, а през 2016 г. - президентски. Да не урочасваме неродения парламент, но нещо ни подсказва, че и него няма да го бъде дълго.
Перманентната кампания има своите предимства.
Повече пот в учението, по-малко кръв в боя. Повече концентрация върху брауновото движение на политическите играчи, по-малко изненади преди и след изборите.
Нали не очаквате някой да запише в предизборната си платформа, че ще фалира банка, ще канализира всички обществени поръчки, че ще вдигне тока, ще изгони инвеститорите с рекет или ще закрие болницата в родното си село?
Обаче, има един проблем - като всяка война без видим край на хоризонта, перманентната предизборна кампания деморализира.
Проблемът не се състои в слабата активност на политическите участници по бойното поле. Проблемът е, че изборите се формализират до досадна, скъпа и неефективна процедура, до инструмент за пренареждане на стада от безименни депутати в кошарите на парламента.
Вече никой не си прави труда да убеждава електората. Разговорът за общия интерес се замества от блиц послания в стил "ако не ме изберете, мислете му".
На война всичко е позволено, а спекулата процъфтява.
„...Светлини, чудеса, чудеса милион..."
Едновременно се обещава хем засилване на финансовите ангажименти на държавата, хем замразяване на преразпределителната й роля. Да не остане някой недоволен сред любителите на манежа. Сроковете са неясни, хоризонтите - широки.
Това е проблемът. Имиджът измести съдържанието. "Кой" измести "Как". До такава степен, че и в малкото конкретика по управленските си виждания партиите не се различават с невъоръжено око.
Произволен пример: "Южен поток" - една от най-невралгичните теми в икономиката, енергетиката и външната политика на България. С какво се различава позицията на ГЕРБ от тази на БСП или ДПС?
В предизборната си програма ГЕРБ са отделили едно изречение - и то е намерението да се възстанови диалогът с Европейската комисия при строителството и експлоатацията на проекта - без обяснения, по подразбиране. Едно изречение от партията с претенции да управлява еднолично в следващите 4 години.
БСП и толкова няма. Без обосновка на смисъла, цената, интересите и зависимостите, които предполага, "продължаването" на Южен поток е записано в 12-те червени линии на левицата.
И ДПС не виждат проблем с изграждането на проекта - "само при тотално съответствие със законодателството на ЕС". Отново нито дума, нито ред как газопроводът се отнася към националния интерес.
Ясно е, че не всеки приоритет може да бъде разгърнат, обяснен, прошнурован и пронумерован в партиен документ с миниатюрен брой отдадени читатели.
Тук уж идва ролята на медиите, за които се предполага, че са способни да формулират точните въпроси и да настояват за конкретни отговори по най-важните проблеми на държавата и обществото.
Нищо подобно.
„...Павилиони, които всичко продават, и стрелбище с награда - дъвка-балон..."
В най-политическото време от годината почти не се говори за политика. Въпросите за общото управление се опростяват до неузнаваемост.
Сдъвкват се до частен случай - или ще са шестстотинте хиляди на Вежди Рашидов в КТБ, или ще са двете удавени пуйчета на баба Донка от наводнено Странско.
Дори когато по-упоритите журналисти опитват да извадят конкретика, се сблъскват с непробиваемата стена - редовно в студиата се изпращат дебатьори-буфосинхронисти, до които явно не са достигнали централните опорни точки по фундаментални въпроси като данъци, пенсии, здравеопазване и образование.
Кандидатът компенсира с надприказване или срамежливо дава да се разбере, че не му е позволено да формулира самостоятелно мнение.
Публицистиката в обществените медии е осакатена, журналистите са сведени до конферансиета в името на "обективността".
За сметка на това по партийните канали ехти пропаганда на живот и смърт. Кандидати-депутати в ролята на водещи препитват колеги от същата листа в ролята на събеседници. Няма санкция за бутафорията, която е очевидна злоупотреба от гледна точка на медийните правила и регулацията на публичния ресурс с национално покритие.
„...И блестят смехове, и ехтят гласове, лее се сладък памук..."
Предизборните дебати в най-добрия случай представляват тийзър за местните избори. По-често са чиста проба пехливански борби от селски събор, площадни надлъгвания за аудитория от "будни граждани" с панаирджийски наклонности, с които дори Клета Майка България не би се гордяла.
Рейтингът не мери съдържанието, а ефекта на сеира.
Медиите се надпреварват да предлагат на политическите партии цели пакети с безкрайни по брой и разновидност форми на изява, в които отново количеството доминира над качеството. С което безкрайно улесняват играчите и приспиват публиката.
Едни и същи кандидати, нарочени за партийни оратори, преливат от екран към вестник и радио-ефир, и обратно.
За сметка на това - от години в България не е организиран лидерски дебат. Което вече си е направо скандално.
Живата дискусия на най-високото ниво на отговорност е способна да компенсира за цялата лепкавица на шербетния предизборен ПР.
В нормалните общества челният сблъсък между претендентите за най-високия пост в изпълнителната власт са не просто традиция, те са ритуал.
Не се излъчват от площада, а в университетска аудитория (САЩ) или в общо студио, в праймтайма на най-големите телевизионни канали (Франция). Няма плюене и клепане, няма надвикване, няма флашки и активни мероприятия по време на лидерския дебат.
Висш пилотаж на политика и публицистика. Какъвто просто не съществува или отказва да съществува в България.
„...Свободна дресура на хищен бозайник..."
Само че кой е дресьорът и кой е хищникът? Кой задава правилата?
Накратко - ако всеки си върши работата и осъзнава отговорността си по веригата, ситуацията "на манежа" няма да е толкова кахърна.
Не е толкова трудно избирателят да се сети да потърси информация, преди да направи избор, и още по-важно - да не пропусне все пак да гласува. Медиите да се стегнат и да престанат с клоунадата.
А политиците да не забравят, че това тяхното също е професия и следва да отговаря на някакви стандарти.
Все пак политиката е изкуство, също като циркът.
