Всеки да гледа само себе си

По времето на Османската империя българите са имали правото да строят свои храмове (църкви) - стига те да са вкопани в земята и да нямат камбанарии. Или както бихме казали днес - да са ъндърграунд, в прекия и преносния смисъл на тази дума.

Явор Ганчев като дипломиран историк сигурно знае този факт. Иначе той е собственик на един модерен „виртуален", но иначе съвсем реален храм на модерната музикална култура, който също е ъндърграунд - в прекия и донякъде в преносния смисъл на думата и който носи звучното име пак от онова време: дюкян.

„Дюкян Меломан" от години е наистина като храм или оазис за почитателите на джаз, уърлд, класика и някои други видове по-ценителска музика. Меломанската ми душа винаги се свива като вляза тук, понеже един куп ужасно ценителски заглавия на винил (за дисковете ама въобще няма да говорим) скачат срещу мен и започват да ми крещят „купи ме, ти искаш, искаш, искаш да ме имаш, аз съм нещо изключително, нали знаеш" и аз засрамено навеждам глава, защото от не знам колко години нямам грамофон и огромната ми колекция плочи събира прах в един килер...

„Да ги купя", предлага ми небрежно Явор, без дори да знае какво имам. „А, не, не!", окопитвам се аз. Докато той се щура да направи кафе (на Уебкафе...), в дюкяна звучи „Лебедово езеро" и малката му дъщеричка танцува като красиво лебедче сред рафтовете с музика. От стените гледат плакати на кой ли не, често с автографи, а Явор сме го изловили почти случайно между интервю, което той прави с някого в чужбина и кой знае какво още друго, свързано с поредния фестивал „Джаз+", който почва след броени дни.

Жужат факсове/принтери, звънят телефони, жена му Маргарита разговаря с клиентите, които да си го кажем, никак не са случайни хора. Изобщо, лудницата е пълна, но това някак не прави впечатление на Явор. „Аз съм късметлия и щастлив човек" - това е едно от първите и от последните неща, които ни казва той. Всичко останало в следващия час и половина малко или много е обяснение защо.

Продавач на чудеса

„Дюкян Меломан" като име е на повече от 15 години. В това помещение сме от 12 години, толкова стават на 1 април. Навремето имаше и доста други хора, които правеха същото - продаваха музика. Сега сме останали малко от тях.

Основната разлика е, че ние всъщност през годините винаги сме се занимавали с нещата, за които ни е приятно да си говорим с други хора като нас. Може би затова все още сме тук, а другите, които правеха същото - купуване и продаване на музика - вече купуват и продават други неща. Защото всеки може да купува и продава каквото си иска, но ние купуваме и продаваме само каквото ни кефи.

И в рамките на този процес основното е, че си общуваме с хората, които влизат при нас. Ние селектираме и подреждаме нещата около нас, както на нас ни харесва, след което отваряме и правим това място достъпно за повече хора, които харесват същите неща. При нас можеш да дойдеш да слушаш музика и да си говорим с теб и да пием кафе без да се налага да купуваш каквото и да е.

Нямам музиканти в семейството. Като дете съм свирил на пиано, нотно грамотен съм, но не съм практикувал отдавна - едва ли това някак ми се е отразило, че да се занимавам точно с музика.

Нямам и никаква драма - щастливо женен съм за Маргарита. Това е „Дюкян Меломан" - ние двамата с нея сме от самото начало. Скоро ще станат сигурно 20 години, откакто продаваме музика. Имаме невероятния късмет да харесваме едни и същи неща, да се впечатляваме от едни и същи красоти и това много помага. Като не си сам е много лесно, поне на мен винаги всичко ми е ставало много лесно.

Ами разкажи за това, което ти е било лесно. Защото хората все се оплакват, че им е трудно.

Аз си мисля, че е въпрос на гледна точка. Никой никому не е обещавал нищо лесно. И може би аз просто съм се научил да се радвам на нещата, че стават така, както стават. Като правиш нещата както смяташ, че трябва и не правиш компромис, те в края на краищата се подреждат. А гледната точка - винаги има неща, на които да се радваш, че ги имаш и винаги можеш да им обърнеш гръб и да си мечтаеш за неща, които никога няма да имаш. Гледам да се въздържам да си мечтая за неща, които никога не мога да имам.

Значи ли това, че живеете в една затворена общност - вие и хората около дюкяна? Чувствате ли се част от тази държава?

Това е пак въпрос на дефиниции. Коя е тая държава? Аз съм тая държава и приятелите ми и хората, които споделяме едни и същи ценности. Останалите, които драматично се различават от нас, не са тая държава, а са другата държава.

Коя е другата държава?

Тяхната държава, не нашата. И нямам никаква драма, че останалите 8 милиона не се чувстват като нас.

Колко е голяма тази вашата общност?

Нямам представа. Нали не се занимаваме с политика и не си броим членовете. И не е толкова важно дали е голяма, а доколко е свързана помежду си. Нали точно това се опитваме да направим чрез селекцията на съдържанието, което предлагаме. Така в един момент от музикален магазин станахме и промоутъри. Защото след свиването на музикалната индустрия основното остана интересът към живата музика. Там е по-драматично - който може да свири на живо, свири. А при компакт диска не е така. И аз мога да издам утре един компакт диск, в който ще пея като ангелче - без да мога всъщност да пея или да изградя връзка с публиката като изляза на сцена.

Имаме една рубрика, наречена „Идеи за България 2020". В нея търсим какви са или какви да бъдат приоритетите на България за следващото десетилетие. Какви са твоите? Какво трябва да се направи за да изглежда България през 2020-а по един по-добър начин за теб и нещата, които правиш и общността около вас?

Единственото, което трябва да се направи, е невъзможното - всеки да гледа само себе си. Което никога няма да стане. Да, стават повече такива хора. Но въпросът е дали достатъчно скоро ще станат достатъчно много и достатъчно действащи според приказките си, за да се получи тази промяна, която искаме.

Каква е конкретно твоята промяна? Какво искаш да ти се случи?

Аз вярвам, че когато всеки прави нещата както трябва и поеме отговорност само за себе си и собственото си малко обкръжение, семейство и работа - това е достатъчно, за да се промени света.

Това е едно дясно, либертарианско виждане, така ли?

Либертарианците не бяха ли леви? Не? Тогава не, аз съм един... анархист-фашист, ако ще си слагаме етикети сега. Това с етикетите обаче е трудно, защото тези етикети идват от време, което вече не е актуално. Делението ляво-дясно от 19-и и началото на 20-и век вече не е адекватно, защото светът се промени толкова, че те не означават вече нищо - празни съдове без съдържание.

Остави политиката, какво конкретно би искал да се случи?

Конкретно? Те са много неща. Искам хората да си дават път на улицата, да не си хвърлят фасовете, да се усмихват един на друг като се разминават по улиците... Това са едни елементарни неща, които по вълшебен начин се акумулират и усилват индивидуалната енергия на всеки да бъде по-ефективен в ежедневието си и да подобрява света около себе си. Човек трябва да обича, а не да мрази.

Не са ли твърде малки, за да бъдат такива неща национален идеал дори и за един отделен човек?

Ама няма повече национален идеал, защото светът се промени! За коя нация говорим?! Българската? България е единствената държава на Балканския полуостров, която няма своя нация.

Светът е съвкупност от много малки индивидуалности. Не съществува друго над това. Не ми говори за институции, министър-председател, министри и министерство на културата, защото това са глупости, това са лайна. Ние не се занимаваме с тях - те не представляват никого и не могат да водят никого наникъде. Дали държавата с нейните институции влиза в моята програма за развитие? Не, в никакъв случай. Те са представително петно на едно много мръсно нещо, с което аз поне нямам нищо общо.

С такъв начин на мислене спокойно би могъл да кажеш, че би се чувствал добре другаде, не в България.

Но аз се чувствам добре тук, в България. Защо да ходя другаде? Аз съм много щастлив човек. Защото имам лукса да правя само неща, които ми харесват.

Значи не ти пречи държавата?

Не, защо да ми пречи? Нещата са свързани - не мога да се сърдя на нещо, което не мога да променя и за което не съм виновен също така. А тук има достатъчно много хубави неща, които запълват 24 часа от живота на един човек, който живее с удоволствие - тук са всички приятели, тук е семейството ми, тук са хората, които правят ежедневието толкова прекрасно.

Животът е едно прекрасно нещо. Той не би бил такъв, ако отида на едно място, където хората не си хвърлят фасовете на улицата, но не се се смеят на същите вицове, на които аз се смея.

В началото на 90-те и аз, и много други хора си мислехме: ето сега ще минат 5-6 години пазарна икономика и демокрация, и нещата ще си дойдат на мястото. Само че не - минаха 20 години и нещата са си същите.

А защо?

Защото хората са си същите. Хората не се променят за 5-6 години. Хората стават такива, каквито са майките и бащите им - с много редки изключения. Да, познавам изключенията, но те не променят общата картина. А ние говорим за общата картина.

И общата картина се движи от това нещо - същите хора, които 45 години са живели в комунизъм, раждат деца, които мултиплицират пак тази среда с нейните ценности и нейното неразбиране защо не е едно и също да си изхвърлиш огризката от ябълката на улицата и празната кутия от цигари на улицата. Жестът за повечето хора е един и същ, те не разбират кое е различното - по отношение на околната среда. Но по отношение на всяка културна среда жестовете им са същите - не правят разлика, защото не знаят за разликата, никой не ги е научил на тази разлика. То се учи в семейството.

Това значи ли, че просто няма достатъчно млади хора в тази страна, които да променят статуквото?

Да, и това значи. Но не това е проблемът. Проблемът е хората да не губят време в борене с неща, които не могат да бъдат преборени, а да употребят времето си в създаване на неща, които могат да бъдат създадени. И вместо младите хора да се опитват да променят България, е достатъчно да се опитат да намерят реализация - собствена, за себе си - и да се свържат с другите на брой малко хора, които са като тях.

Съвременният свят е на пластове, които не са един до друг - българско общество, сръбско общество, Австрия, Германия и вървиш нататък. Не е това. А са пластове - младите хора в България, които са на нивото на младите хора в Австрия и Холандия, живеят в един и същ пласт, общуват помежду си и правят неща, които ги интересуват тях самите, независимо, че единият живее в София, а другият в Амстердам. В Амстердам е по-красиво от София. Но то е защото там има много по-голяма концентрация на такива много по-красиви хора - които ги кефи да карат велосипеди по едни такива улици. Така че нещата няма да се променят. Ще се промени гледната ни точка.

Има ли все пак някаква положителна перспектива, светлина в края на тунела?

Ама аз го казах - ще се промени гледната ти точка. Аз нямам нужда от светлина в края на тунела, тъй като аз не съм в тунела! След малко имам интервю със Сусана Бака, която е в Перу. На 10-ти Ди Ди Бриджуотър пее в Истанбул - ние си говорим с нея. Ние всеки ден общуваме в този пласт с хора, които са като нас.

Това може всеки да го направи. Въпрос на гледна точка е - да се откажеш от нещата, които някой ти е внушил, че са важни, а всъщност не са съществени - да промениш историята на България например - и да започнеш да се занимаваш с това, което можеш, защото това, което можеш, е всъщност това, което трябва да правиш. И в края на краищата може да се промени историята на България или може да не се промени, но ти ще си направил това, което трябва да направиш.

....

След края на интервюто неволно се сещам за едно друго свое интервю отпреди години - с Макси Джаз от Faithless. Двамата с Явор някак странно си приличат в моите очи. И двамата са малко хърбави и говорят спокойно, аналитично, но не, не заради това. Заради другото - ти ги питаш за музика, те ти дават в отговор философия. Огромен подарък. Може да промени живота ти.

Можеш ли да го приемеш и да го използваш?

Явор Ганчев за музиката