"Толкова скъпо на сърцето ни е славното име на нашия Генерал. Нашият любим Ким Ир Сен с неумираща слава..." - така звучи част от текста на една от много популярните песни в Северна Корея, възхваляваща и носеща името на най-великият диктатор в историята на страната.
Думите на триумфиращата маршова песен се знаят наизуст от всички северно корейци без изключение. Тя звучи в много новинарски предавания, пее се от учениците в училище и дори текстът ѝ е изсечен в скалите на криволичещите планински пътеки, за да вдъхновява разхождащите се сред природата.
"Този вид песни са много по-важни за хората дори от националния химн, защото думите им възхваляват Северна Корея", казва етномузикологът Кийт Хауърд, професор в лондонския университет SOAS, който е сред водещите институти в света за изучаване на страните Азия, Африка и Близкия изток.
Хауърд посвещава много години в изучаване на музикалните традиции на както той го нарича "Кралството на отшелниците", а работата му включва слушането на прекомерен брой "умопомрачителни" пресни, които според него никой не би искал да слуша повече от пет минути.
В книгата си "Песни за велики лидери" британският професор не представя само изследване на музиката, танците и инструменталното изкуства на Северна Корея, а по-скоро показва начина, по който те отразяват и засилват идеологията на страната.
По мнение на Хауърд, ако си представим, че цялата ѝ територия е театрална сцена, то тогава животът ще бъде задвижван единствено от танците и песните. И като се вземе предвид налагането на стриктен контрол над творчеството и определянето на това кое е позволено да се представи пред публика и кое не, те се използват изключително като инструменти за пропаганда. Това може да се види от впечатляващите масови изпълнения, изиграни идеално, до училищните класни стаи, където от ранна детска възраст децата заучават репертоар от одобрени патриотични песни.
Изследването на британския професор започва още от 1930 г., когато Корея все още е под влиянието на Япония.
Освен че въвежда нови музикални столове, Страната на изгряващото слънце започва да доминира в звукозаписната индустрия в цяла Източна Азия, докато професионалните корейски музиканти трябвало често да пътуват до студиата в Токио и Киото, за да правят записи.
По това време комунистическите партизани, които се съпротивлявали на колониалното управление, започнали да адаптират песни (или в повечето случаи директно да ги копират) от другите революционни групи в региона.
Но в момента, когато Ким Ир Сен, дядото на сегашния лидер Ким Чен Ун, взима властта след разделянето на Корея през 1948 г., започва да прекроява традициите в изкуството на страната.
В своя реч, която произнася 8 години по-късно, той казва, че страната му "не е предприела мерки, за системното изучаване на историята и културата". След което призовава да бъдат положени всички усилия и да се разкрият националните наследства, за да могат да бъдат пренесени напред във времето.
Така, до края на 1960 г. младият Ким Чен Ир, син на тогавашния лидер, налага господството си на цялата художествена продукция и изкуствата започват да играят все по-важна роля в изграждането на националната идентичност - новите опери, кантати и сценични произведения разказват и прославят миналото на страната.
Наред с комунистически послания и възхваляването на северно корейските лидери, в песните могат да чуят истории за селяни, които са преодолели японската бруталност, присъединявайки се към партизанската битка срещу потисниците. Краят им обикновено завършва щастливо, когато Ким Ир Сен се появява триумфално и спасява Корея.
Тези произведения показват всичко, което трябва да се знае за страната, казва Хауърд. Те хвърлят сянка по отношение на действителните събития и това е така до самия им край.
Ким Чен Ир, който управлява Северна Корея след смъртта на баща си през 1994 г. също е отговорен за разширяването на масовите зрелища в страната, които могат да достигнат десетки хиляди певци, танцьори и гимнастички, изпълняващи едновременно предварително поставена хореография.
Този тип пърформънс обикновено се представя на стадион "Рунгнадо Първи май" в Пхенян, който е най-големият по брой места в света. В зрелищния спектакъл се разказва историята на Северна Корея във впечатляващи цветове и координация.
"Но извън очевидното, този тип изпълнения насърчават колективизма по невидим начин", обяснява Хауърд и допълва, че хореографията често е умишлено сложна и то до толкова, че когато дори един човек сбърка дадено движение, всичко да се провали.
По този повод още през 1987 г. самият Ким Чен Ир казва: "Учениците, осъзнавайки, че едно подхлъзване по време на изпълнението им може да развали масовото им гимнастическо представление, полагат всички усилия да подчинят всички свои мисли и действия на колектива".
Идеята, че музиката и танците се използват като инструмент за овластяване на нацията, когато страната се намира в авторитарен режим, със сигурност не е нова. В края на краищата почти всяко общество институционализира песни, които събуждат споделени ценности, разказват национални митове и исторически събития.
Но контролът, който Северна Корея налага върху творчеството, прави песните широк разпространител на одобрените послания в тях.
Няма доказателства, че хората създават някаква своя музика извън това, което е разрешено в национален мащаб, казва британският професор. Единствената звукозаписна компания е държавна собственост и в нея не се допускат изпълнения, които не биха били позволени.
Създаването на нови думи към съществуващи вече песни също е забранено, а ако все пак някой се осмели да го направи, го грозят сериозни наказания.
Но подходът на правителството към музиката изглежда, че се развива през последните години. През 2012 г. дебютира и първата северно корейска съвременна момичешка група носеща името Moranbong Band, когато сегашният лидер Ким Чен Ун стана върховен лидер на страната.
Момичетата носят грим, облечени са леко провокативно и свирят на инструменти от марките Yamaha и Roland - нещо, което през 80-е години например би било недопустимо.
Независимо от това обаче съдържанието на текстовете остава същото и въпреки че Moranbong Band може да изглеждат като севернокорейски K-pop, песните възхваляват лидерите и военните постижения на страната.
Според Хауърд, строгият контрол по отношение на музиката, означава, че тя се слуша много и реалната конкуренция между изпълнителите липсва.
Но Северна Корея все още остава далеч от световната сцена и няма изгледи това да се промени скоро. Ограниченията в изкуството всъщност ограничават обществената свобода и дават право на лидерите да упражняват властта си във всичките ѝ възможни форми.
