Отстрани изглежда, че Исландия е успяла да постигне онова, което за много страни изглежда като далечна цел: пълно равенство между половете.
Това твърдение е подкрепено и 11 поредни години от индекса на Световния икономически форум, според който Исландия е "най-доброто място на света да бъдеш жена".
Разбира се, за това има причини: в страната функционират най-добрите закони по отношение на равенството на работното място, като жените, заети в секторите на здравеопазването, образованието, икономиката и политиката, са с гарантиран висок доход.
И все пак тази положителна статистика маскира няколко проблема в исландското общество, сред които високите проценти на домашно и сексуално насилие, както и тенденцията правосъдието да остава подозрително към жертвите на тези злоупотреби. Това явление учените наричат "скандинавски парадокс".
Това е именно и темата на проучване, публикувано в последния брой на "Скандинавски журнал за обществено здраве". За целта авторите му са проследили случаите на жени, приети след насилие от партньор в Спешното отделение на болницата в Рейкявик. Те обаче не обръщат внимание само цифрите, но и начините, по които са им нанасяни травми - от удари през удушаване и употреба на различни оръжия.
Описанието на подобни детайли има важна цел: да илюстрира нагледно домашната атмосфера в дома на насилваните жени, като с това бяга от сухата статистика, която често оставя важните подробности скрити.
По време на пандемията на COVID-19, подобно на страните в целия свят, в Исландия случаите на домашно насилие също се увеличиха. Две жени там бяха убити от членове на семейството си през първите седмици на социална изолация, което е значителен скок за държава с население от едва 360 000 души.
Нещо повече - в световен мащаб 38% от убийствата на жени са извършени от техни партньори, докато според комисаря на националната полиция в Исландия там този процент е 50. Разбира се, не всички случаи на домашно насилие водят до смърт или посещение в болницата, поради което голяма част от тях остават извън статистиката, включително и заради страха на жените от отмъщение.
Сексуалното посегателство в Исландия също е широко разпространено.
Национално проучване, проведено от Университета на Исландия през 2018 г., разкрива, че 1 от 4 жени е била изнасилвана или сексуално насилвана през живота си. В Европа средната цифра е 1 от 10.
Според Stigamot - център за оцелели от сексуално насилие в Исландия - само около 12% от жертвите стигат до повдигане на обвинения. Мнозина нямат доверие в правосъдната система и се страхуват от срама и вината, която им налага обществото. Обвиненията пък, които все пак стигат до съда, близо три четвърти от пътите биват отхвърляни.
Всички тези факти противоречат на репутацията на Исландия като страна, в която е благоприятно да бъдеш жена. Има обаче и друга гледна точка: насилието над жените може да се е засилило и поради самия структурен напредък, постигнат от тях.
Една теория за скандинавския парадокс е, че повишеното равенство между половете подхранва мъжката несигурност, като с това подтиква мъжете към физическо насилие - един лесен начин мъжете да продължат да доминират. Подобни изблици, подхранени допълнително и от чувството за накърнен социален статус, са толкова дълбоко мотивирани в психиката, че за правителствата ответната реакция се превръща в истинско предизвикателство.
Независимо от това обаче, в Исландия сякаш насилието се ползва с протекция и често приема извиненията на мъжете за подобно поведение.
Особено притеснителен е начинът, по който исландските съдилища са склонни да игнорират - и често дори да наказват - майките, които съобщават за малтретиране на децата си от страна на бащата.
Правосъдната система стриктно се придържа към концепцията за равна споделена родителска отговорност, която често пренебрегва или омаловажава насилието над деца и позволява на агресивните бащи да осъществяват безконтролен достъп до децата си.
Исландските съдилища също поддържат дискредитирана теория, известна като "синдром на родителско отчуждение" (PAS), според който почти всяко твърдение за насилие над детето е невярно, а колкото повече настоява майката, че то се е случило, толкова повече е "налице" този синдром.
Иначе PAS е отхвърлен от всички авторитетни психиатрични, психологически и медицински институции в целия Запад, макар че в Щатите той се използва активно в съда, за да увеличи шансовете за пълно попечителство на баща насилници.
Неслучайно и призивът на исландското движение #MeToo е системата да "вярва на жените".
Това може да звучи като искане за преференциално третиране пред закона, но всъщност има за цел да реформира косвените пристрастия към мъжете, които често са в ущърб на уязвимите.
Този въпрос е подчертан и в Истанбулската конвенция, според която съдилищата трябва да се стремят да избегнат вторичната виктимизация на жените по време на процеси, свързани с насилие. Исландия я ратифицира още през април 2018 г., но според Foreign Policy масово съдиите в страната не са били обучени и запознати с разпоредбите ѝ.
И все пак е възможно да има и друга, по-неосъзната мотивация зад провалите на исландската съдебна система - страхът, че признаването на мъжкото насилие ще залее системата с жалби, ще изтощи енергията на страната и ще ограничи нейните общи възможности.
Исландските жени обаче не трябва да се примиряват с подобна несправедливост. Неслучайно през 1975 г. тъкмо те предприемат една от най-важните стачки в историята, когато 90% от тях преустановяват всички свои задължения, в резултат на което цялата държава буквално спира.
И тъй като днес страната често се разглежда като пример за равенство, подобни доклади би трябвало да всяват смут в отговорните за тези пробойни. Всъщност истинският тест за ангажираността на Исландия е този: страната да признае за проблема и да се изправи срещу насилието над своите жени.
