Масово разпространяваните видеа като че ли показват венецуелското президентство като оставено в процес на свободно падане.
Един от клиповете от 2016-а показва президентът Николас Мадуро, преследван от гладна тълпа, размахваща тенджери и тигани. В друг Мадуро излиза на площада преди деня на изборите през май, за да ентусиазира тълпата, но открива площада практически празен. После идват кадрите от последната седмица.
Докато президентската сцена се разтърсва от близките експлозии, стотици войници бягат панически от мястото на инцидента.
Този образ на уязвимост се появява, докато Венецуела се изправя пред най-голямата икономическа криза в съвременната си история. И все пак Мадуро остава на власт. Мнозина в момента се чудят дали той не само се задържа на върха, въпреки бедствията и проблемите, а и до голяма степен заради тях.
Професорът по социология Дейвид Смилд, който изучава Венецуела в университета "Тюлейн", е на мнение, че има област между демокрацията и откритата диктатура, в която икономическите кризи всъщност помагат на лидера да консолидира властта си.
Досега Мадуро издържа на опит на бунт, месеци на масови улични протести, изолация от съседни държави, заплахи за военна интервенция от Доналд Тръмп, спадащи доходи от петрола, недоволство и разногласия в собствената му партия, масова емиграция и избори през май, масово смятани за манипулирани, но удължили мандата му до 2025-а.
Мадуро полага много усилия да ухажва тези, които биха могли да го свалят, например венецуелските военни, които наблюдателите отдавна приемат за най-влиятелната група, която евентуално би се обърнала срещу президента.
Докато икономиката се срива и оставя страната без храна и лекарства, а парите стават безполезни, Мадуро предлага на военните скъпи изгоди.
Военните лидери контролират петролната и хранителната индустрия, както и регионите, в които се добиват злато, диаманти и колтан. Дотук това му споразумение му гарантира лоялност, тъй като за генералите е по-изгодно да подкрепят сегашното правителство, отколкото да се върнат към демокрация, в която бъдещето им е несигурно.
Все още има вероятност Мадуро да се изправи пред улични протести като тези, разтърсили Каракас и други градове в продължение на месеци миналата година. Те доведоха до смъртта на повече от 100 души, след като властта взе кървави мерки.
И все пак в момента вълненията са спрели. Митингите, които все още се случват, не са толкова политически и често са свързани с оказване на натиск върху местни чиновници да възстановят услуги от първа необходимост като водоснабдяване и електричество.
Спиране на тока остави 80 процента от столицата Каракас без електричество в продължение на часове миналата седмица, а подобни прекъсвания и случаи на недостиг стават нещо обичайно и в други градове.
Хеберт Гарсия Плаза, бивш генерал, избягал от страната, след като правителството на Мадуро го обвини в корупция, казва, че силите за сигурност на Венецуела вече прекратяват протести още по време на планирането им, за да предотвратят пореден изблик на демонстрации като тези през 2017-а.
Според него това е "изрязване на тумора из основи".
Разузнаването вече извършва арести при всеки признак на социално недоволство и опити за неподчинение. Обстоятелствата напомнят за някои от латиноамериканските диктатори през XX век, но има и видими различия: ако тогава генералите стояха с каменни лица в тъмни очила, докато военни строеве маршируваха, Мадуро изглежда постоянно в криза, както пролича в събота, когато неговата национална гвардия побягна и той потърси прикритие.
Този тип несигурност е нещо, което Мадуро изглежда особено добре умее да използва, твърдят мнозина. Димитрис Пантулас, политически анализатор и рисков консултант в Каракас, очаква опитът за атентат да се използва като допълнителен претекст за преследване на евентуални опоненти.
Правителството впоследствие арестува шестима души, за които се твърди, че са извършили опита за атентат срещу Мадуро.
"Опасявам се, че някой луд човек може да пробва нещо такова сега", казва Пантулас, което би дало на Мадуро допълнителни лостове за борба с опозицията.
Мадуро може и да не се вписва точно в шаблона на военен диктатор, но следва примера на бившия кубински лидер Фидел Кастро: разчита на емиграцията на недоволните граждани като клапа за изпускане на напрежението.
Управлението на Кастро беше съпътствано от две големи миграции, последвали след вземането от него на властта.
Първата вълна беше съставена от образовани кубинци от горната и средната класа, които се противопоставяха на неговата революция от 1959-а, а втората - от по-бедни кубинци, бягащи с лодки в началото на 80-те години.
Венецуела наблюдава сходни миграции, но те се случват едновременно.
Колумбия в момента е дом за почти милион венецуелци, основно бедни, които са потърсили убежище там и в Бразилия, с която Венецуела също граничи. Образованите венецуелци потърсиха убежище в Европа, САЩ, както и в някои южноамерикански държави като Перу и Чили, които привлякоха професионалистите.
Резултатът от това е променяща се демографска структура на Венецуела, в която много от опонентите на Мадуро вече са извън страната, а мнозина от оставащите са решили да се примирят с него. Остава население, което е удовлетворено от случващото се, или е склонно да бъде по-пасивно.
Удържането на власт чрез редовно възползване от кризи обаче не е реалистична стратегия в дългосрочен план.
Пример са военните, които получиха увеличения на заплатите, сериозно изпреварващи ръста на заплатите на останалите.
Тяхното повишение обаче не изпреварва инфлацията. Повечето генерали получават около 250 млн. боливара месечно, които се равняват на $70. Други мерки за патронаж, използвани от правителството на Мадуро, от рода на разрешаване на негови приближени да изземват фирмени активи, са обект на разследване от американски прокурори.
Малцина икономисти очакват последните предложения на Мадуро, които включват премахване на пет нули от банкнотите и разрешаване на чуждестранни търговски транзакции да изправят на крака икономиката на Венецуела, чийто основен проблем остава дълбокият спад в добива на петрол, който още не е решен от Мадуро.
Засега обаче президентът изглежда спокоен, че неговата формула работи.
Макар да е протеже на популиста Уго Чавес, Мадуро сега понякога флиртува със сравнения с лидери, които са използвали груба сила, за да управляват.
"Има хора по света, които ме възприемат като Сталин на Карибите", каза той в телевизионно предаване в края на миналата година. "И наистина изглеждам като него. Погледнете ме в профил. Понякога, когато се гледам в огледалото, виждам Сталин".
