Световното първенство по футбол може и да приключи вече, но за някои отбори това просто означава началото на подготовката за следващия голям форум. Особено ако имаме предвид Китай.
Най-населената държава на света за пореден път не успя да се класира за Мондиала, макар че реално в историята Китай е постигал това само веднъж - през 2002 г. Тогава обаче загуби всичките си мачове в груповата фаза и отпадна безславно, без дори да успее да отбележи гол.
И ако пропастта между китайския футболен потенциал и реалното му прилагане е по-голяма от всякога с продължаващите издънки по международните терени, нарастващият апетит към футбола бележи нови върхове. И причина за това е, че същите политически сили, които изтласкаха Китай до фактор в Олимпийските игри, сега насочват вниманието си именно върху "краля на всички спортове".
Причината, освен обикновената фенска радост, която самият държавен лидер Си Дзинпин изпитва от футбола, е политическа. В ситуация, в която ФИФА няма проблем да си сътрудничи с държави със съмнителна демокрация, давайки им международно признание и възможност да излъскат имиджа си (както стана с Русия), футболът се превръща в своеобразен способ на дипломацията.
Допълнително с това домакинството на подобни големи мероприятия радват населението, привличат туристи и карат страната да изглежда отворена и приветлива за света.
За Китай футболът е следващата крачка към световната доминация. Наред с икономическата експанзия и огромния проект "Поясът и пътят", който малко по малко привързва към Пекин редица държави по света, идеята за футболната доминация и спортната доминация като цяло рисува един образ на доминиращият във всяко едно отношение Китай.
И съответна важна част от плановете на Си Дзинпин да наложи страната си като глобална сила №1.
Да оставим засега обаче мечтите на китайските фенове настрана. В момента футболът в страната е на дъното. Освен че местните тимове харчат луди пари за остаряващи звезди, които реално прекарват времето си там като на курорт, единственото друго забележително са отчайващите представяния на националната селекция на страната.
При жените има някои радващи успехи, но мъжкият отбор по футбол на Китай не може да печели победи дори срещу локалните си непретенциозни съперници като Хонконг - специалният административен район и зависима от Китай територия с едва около 7 млн. население (спрямо 1,3 млрд в Китай) - и Тайланд.
Футболното недоволство в страната от слабите мачове доведе през 2015 г. дори до хакерска атака срещу сайта на местния футболен съюз, в която основен момент бяха исканията за оставки на националния селекционер и на президента на футболната асоциация, както и Комунистическата партия да разследва схемите в китайския футбол.
Някои местни вестници дори призоваваха националния отбор да се разпусне, за да не стават китайците свидетели на повече унижения.
Такива искания не са новост.
След загуба от Тайланд в приятелски мач през 2013 г. мнозина от феновете скандираха, че е време да се сложи край на националния отбор. Други призоваваха за разследване на корупция сред играчите, защото каква друга причина може да има за Китай да падне от отбор, който се намира на 47 места зад него в ранглистата на ФИФА.
Зад тези загуби обаче има история. Още от времето на Мао футболът в Китай е забранен и се разглежда като възможност за масови събирания на хора - нещо, проблематично към тогавашния момент. Страната се връща във ФИФА чак през 70-те при Дън Сяопин, който от студентските си години в Париж става сам фен на футбола.
Дори след това китайският футбол става професионален чак през 90-те, а едва около десетилетие по-късно той беше ребрандиран като Китайската суперлига, за да се дистанцира от множеството корупционни скандали, които се натрупват за това време.
И все пак 2013 г. и загубата от Тайланд не са единствените ключови моменти, довели до обрата в китайската философия относно футбола. През същата година и Си Дзинпин пое юздите на Китай като главен секретар на Комунистическата партия.
На фона на антикорупционната си кампания и политическите чистки, той намери време да лансира пред нацията и "Мечтата за Световното първенство", съответстваща на цялостната му кампания за "Китайската мечта".
Желанието на Си беше да превърне собствената си футболна фенщина в политическо и дипломатическо преимущество. Той се снима с футболни звезди, демонстрира любовта си към играта, a големи китайски компании придобиват все по-големи дялове в големи европейски грандове.
Футболната визия на Си Дзинпин обаче най-много разчита на успехите у дома. Оригиналната му "Футболна мечта", изложена пред конгрес на Комунистическата партия през 2011 г., има три стъпки - 1) Класиране за Световното първенство; 2) Домакинство на Световното първенство; и 3) Победа на Световното пръвенство.
Оттогава тази визия е леко смекчена, разбира се. Сега планът не включва шампионски триумф за Китай, а да се конкурира на най-високо международно ниво до средата на този век. Това са последните планове за футболни реформи, представени през април 2016 г. в стратегията "Средносрочен и дългосрочен план за развитие на китайския футбол".
Контролът върху бъдещето на играта се дължи на работна група, оглавявана от вицепремиера Лиу Йандонг, която направи футбола част от националната учебна програма, когато Държавният съвет излезе с мнението си за популяризирането на този спорт и сред студентските кампуси.
Парите следват политиката в Китай, а някои от най-успешните бизнес магнати в страната, като Уанг Джианлин от Wanda Group и Си Даин от Evergrande Group, са увеличили инвестициите си в развитието на местния футбол още след първите новини от държавата за футболните стратегии.
Оттогава започна треската за чужденци в китайския клубен футбол, използвана от много залязващи звезди като бразилците Хълк и Оскар за осигуряването на една доволна многомилионна пенсия. Трансферите на китайския пазар разбиха рекордите за Азия, хвърляйки милиони за футболисти, които в Европа биха стрували в пъти по-малко.
Но вместо привличане на чуждестранни звезди, Си Дзинпин би предпочел сериозни инвестиции в местния футбол.
Така привличането на чуждестранни звезди беше обвързано със задължителни инвестиции в местните школи, повишени такси върху самите трансфери и други подобни ограничения в подкрепа на развитието на местните таланти.
Същевременно Китайската Суперлига въведе правила за налагане на младежките играчи, които гарантират, че за всеки един чужденец има и поне един местен играч под 23-годишна възраст на терена. Това съвсем не обърна кранчето, но клубовете са по-внимателни в разходите си в настоящия политически климат.
Така през 2015 г. се появи план от 50 точки, в който се очертава пътят към футболния успех. Това е политическа линия, която следва странни прилики с развитието на мултинационалните корпорации в Китай, които от самото начало привличат чуждестранни експертни, които да дадат ноу-хау, а след това да бъдат заменени от местни таланти.
Така в момента Марчело Липи, световен шампион с Италия, в момента води Китайския национален отбор и дори беше на крачка от това да го вкара на Мондиала в Русия, въпреки че беше привлечен чак в средата на квалификационната кампания. Междувременно "Реал Мадрид" - един от най-големите европейски грандове на клубно - осигурява треньори, които да обучават местните клубни треньори на пинизите в играта. А друг гранд - Манчестър Сити сключи сделка с китайска образователна група през декември.
Футболът вече има ясна политическа подкрепа, но все още не е на същото ниво на държавни инвестиции, на каквито олимпийските спортове.
Там от десетилетия насам Китай влага средства и политическа мисъл, за да печели медали и да утвърждава школи по съветски модел, които да носят победи и да създават традиции в спортове като тениса на маса, волейбола и дори вдигането на тежести.
Но превръщането на Китай в футболна машина далеч няма да бъде лесно. Благоприятните в момента политически ветрове биха могли да се променят по всяко време, ако финансовата и правителствена подкрепа се изтощи от липсата на резултати.
Най-голямото изпитание обаче ще е създаването на корени на самата игра сред китайците. Много таланти все още не са привлечени на терена именно заради липсата на традиция в този спорт. Също така най-отдалечените региони в Китай са изключени от системата, в която най-добрите академии са прикрепени към клубовете в големите източни градове на страната или на границата с Хонконг.
Същевременно гръбнакът на този спорт в световен мащаб - децата от средната класа - тук все още не са особено привлечени и предпочитат забавленията си пред компютъра пред това да тичат по терените.
Само че държавата вече е на борда. И това, което не става доброволно там спокойно може да разчита на меката принуда. Така че за китайските футболни фенове надежда има. А нещата може скоро да се променят и футболът в Китай да ражда и други заглавия, а не само задържане на млади футболисти от малцинствата или забрани за татуировки сред играчите.
