Земеделските ферми като тези във Франция, Испания и Италия се стремят да се възползват от нарастващия протекционизъм на Европа, за да не оставят китайския мед и канадска твърда пшеница на трапезите в континента.
Тъй като Европейският съюз (ЕС) се насочва към по-отбранителна позиция в рамките на икономическата политика в различни сектори - от високите технологии до автомобилите, гурме гиганите в Средиземноморието този месец усетиха, че е дошъл моментът да направят голяма крачка в защита на своите млекопроизводители и производителите на спагети.
Гастронационалистите знаят, че това ще доведе до битка в една от най-щекотливите теми в разработването на политики на ЕС - задължителни етикети за произход, на които да пише „Произведено във Франция" или „Продукт на Италия".
На 16 декември Франция, Испания, Италия, Португалия и Гърция изпратиха съвместна декларация до Европейската комисия (ЕК) с молба да „засили и хармонизира законодателството на ЕС относно етикетирането за произход на храните" и подчертават, че настоящите правила на Евросъюза „не са всеобхватни в тази област, тъй като не са задължителни".
В света на политическите изисквания на ЕС това е бомба. Години наред евробюрократите в Брюксел, натоварени с опазването на единния пазар и търговските отношения на Съюза, нямат категорична позиция за задължителните етикети. През последните години подобно етикетиране е разрешено само като временна кризисна мярка в подкрепа на френските мандри и италианските доставчици на зърно за макаронени изделия.
Първото притеснение на европейските чиновници е, че подобно етикетиране подкопава единния пазар на ЕС, като насърчава потребителите - и мениджърите по покупки в супермаркетите - да предпочитат местните продукти. През 2017 г. Белгия се оплака например, че задължителните етикети „Произведено във Франция" върху млечните продукти намалява износа на белгийско мляко за Франция.
Друго притеснение е, че страните извън Евросъюза са готови да отмъстят за задължителните етикети с търговско оръжие. През 2018 г. Канада протестира срещу искането на Италия производителите на спагети да етикетират произхода на твърдата пшеница, използвана в тестените изделия, като начин да подкрепят италианските зърнени фермери срещу канадските конкуренти.
Въпреки протестите, южноевропейската петорка смята, че е настъпил моментът задължителното етикетиране да стане по-постоянно, а не да се използва като спешна мярка.
Комисията дава знак, че поне е готова да се вслуша. Стела Кириакидес, новият еврокомисар по въпросите на здравето и безопасността на храните, отговаряща за етикетирането на храните, твърди, че смесицата от национални мерки - като френските етикети за млечни продукти - не е „устойчив път напред".
„Трябва да намерим дългосрочно решение на равнище Европейски съюз", смята тя. Етикетирането на храните ще бъде важна част от новата стратегия на ЕК „Farm to Fork", която Брюксел планира да обяви през следващия април.
Търговските адвокати традиционно виждат етикетирането за произход като начин държавите да дискриминират чуждестранния внос.
„Идеята е потребителите да бъдат предразположени. И мерки като слагане на етикет за поизход могат да се възползват от тези предразсъдъци", казва Лоран Бартълс, преподавател по търговско право в университета в Кеймбридж.
Страна, която вижда спад в износа като следствие от подобни правила, може да оспори мярката в Световната търговска организация (СТО) и тя да разгледа дали изискванията са прекалено натоварващи", подчертава Бартълс.
По думите му, ако все пак Брюксел въведе мерки за целия ЕС, той има приличен шанс да спечели всяко предизвикателство на СТО, като по същество аргументира европейската културна изключителност.
„Предоставянето на информация на потребителите е легитимна цел, а произходът е легитимна информация", аргументира се Бартълс, особено за европейците, които по своята същност се грижат за произхода на храната си.
„В ЕС, културно казано, потребителите са чувствителни към произхода на храната си. Така че, Евросъюзът може да каже пред СТО, че потребителите му искат да разполагат с тази информация. В други страни това може да бъде по-трудно", заяви Бартълс.
Министрите на ЕС вече приемат този аргумент. Европейските потребители се интересуват откъде идва храната им не само в подкрепа на местните земеделски стопани и регионалната култура, но и в борбата с въглеродния отпечатък на хранителните продукти, които може да са пренесени от другата страна на планетата.
"Цялата идея е, че все повече хора, особено потребители, искат да знаят какво ядат и откъде идва", каза Макис Воридис, гръцкият министър на земеделието. Според него ЕК трябва да "хармонизира" правилата в Европейския съюз, така че в целия ЕС да се прилагат едни и същи правила за етикетиране. Етикетите трябва да указват произхода на тяхната „основна съставка" и продуктът да е специфичен за страната.
За Гърция най-важните цели за етикетиране по новите правила са киселото мляко, сиренето, виното и зехтинът, казва Воридис, и в по-широк план - месото и млечните продукти.
По време на срещата на министрите на земеделските стопанства на 16 декември кипърският представител заяви, че Никозия би искала да има задължително етикетиране на преработени зеленчукови продукти, докато няколко страни подчертаха като важно посочването на произхода на меда.
Не всички в Европа обаче са съгласни. На срещата на министрите няколко държави бяха против по-строгото етикетиране за произход. Чешката република, Дания и Холандия подчертаха, че промените могат да подкопаят единния пазар и да бъдат допълнителна регулаторна тежест за производителите на храни.
Големите преработватели на храни в ЕС, които разчитат на целогодишно снабдяване от целия свят, също са враждебни. „Такива правила биха могли да компрометират постоянната наличност, достъпна цена и качество на доставките в целия ЕС", казва Дирк Джейкъбс от лобито на FoodDrinkEurope.
Но гръцкият министър Воридис не е съгласен: „Чух този аргумент: искаме вътрешен пазар. Кой казва „не"? Все още ще бъде вътрешен пазар... За да имате свободна конкуренция и наистина завършен вътрешен пазар, трябва да предоставите тази информация. Тъй като част от конкуренцията е потребителите да могат да решават, разполагайки с цялата информация".
Преподавателят по търговско право Бартълс мисли по същия начин: „Цялата идея на международното търговско законодателство е, че правителствата трябва да позволят на потребителите да избират сами, което зависи от това да знаят какво купуват. И това може да изисква регулиране. Етикетирането може да помогне за справяне с информационната асиметрия", където компаниите знаят повече за продуктите, отколкото потребителите, които ги купуват.
Привържениците на етикетирането за произход също посочват потребителските изследвания.
„Произходът преодолява опасенията на потребителите при закупуване на храна, както показа неотдавнашно проучване в целия ЕС и над един милион европейци подписаха петиция, призоваваща ЕК да представи предложения за увеличаване на прозрачността на хранителния произход", казва Камил Перин от потребителската организация BEUC.
През април 2020 г. влиза в сила нов закон за етикетирането на произхода на основната съставка в хранителните продукти.
Правилото е, ако производителят на храни реши да постави произхода им върху етикет, например да нарече продукта „Гръцко кисело мляко" или „Белгийски шоколад", но основната му съставка идва от друго място, трябва да е ясно обозначено.
Законът обаче не е много строг. Етикетът не трябва да посочва страна на произход, достатъчно е да се упомене дали съставката е произведена в ЕС или в извън него, или да се посочва регион, например „Средиземноморски".
През април 2020 г. изтича задължителното етикетиране на произход в някои от страните от ЕС, като тези на френската млечни продукти и основната съставка на италианските тестени изделия. Тези изключения бяха третирани от ЕК като временен експеримент. Въпросът сега е дали страните от ЕС могат да убедят Брюксел да превърне „експеримента" в правило.
