И преди 1989 година, и сега, името на Владимир Левчев си остава добре известно в българските литературни среди.
Неговата популярност се дължи както на голямата му работоспособност (той е автор на 14 стихосбирки, 3 романа и 5 стихосбирки, издадени в САЩ), така и, несъмнено, на активната му гражданска позиция. А защо не и на широката култура и доброто възпитание - качества все по-ценни днес, заради масовата им липса.
Освен, че е един от малкото, които наистина разбират от поезия в България (води курс по творческо писане в Софийския университет, но основната му работа е на преподавател по английска литература и творческо писане в Американския университет в Благоевград), Владимир Левчев е и много ерудиран събеседник.
Преди да пристъпим към теми, които са по-скоро лични (с донякъде клишираното любопитство какво е да си син на известния поет Любомир Левчев, свързал завинаги съдбата си с властта на НРБ), Владо Левчев прави историческа и политическа ретроспекция на България по време на социализма.
1968 и нейните последствия
Като точка, в която е станало ясно, че промяната на комунистическия режим към по-добро е невъзможна, той посочва 1968, годината на съветското нахлуване в Чехословакия, и прави паралел с България по това време и Западна Европа и Америка, където има студентски вълнения и движение за граждански права.
Леви-десни
"Понятията за ляво и дясно в България бяха различни от западните. Нашите комунисти, уж леви, не бяха онова, което искаше лявата западна младеж. Тогава комунистическият свят беше един огледален образ на Запада, така че у нас дисидентите минаваха за "десни", а комунистите минаваха за "леви", макар че рално те бяха консервативната сила. Комунистите у нас бяха управляваща класа и искаха да запазят статуквото, не да променят системата, а на Запад беше обратното - онези, които искаха да запазят системата бяха десни, а левите младежи се бореха за промяна. И днес у нас нещата са различни. Нашите социалисти, които искат да се представят за социалдемократи от западен тип, са силно про-руски настроени. А Путин и неговото управление избощо не е ляво, защото е националистическа диктатура, зад която стои олигархията."
Тази ненавиждана либерална демокрация
Левчев определя себе си за дясно-центрист. Той защитава либералната демокрация и твърди, че нея именно изповядват днес и ЕНП и ПЕС и АЛДЕ в Европейския съюз. А срещу либералната демокрация са ултралевите и ултрадесните "евроскептици".
В България и до днес, според него, продължава разделението между русофили и хора със "западно" мислене, което реално съществува още от Възраждането. "Всъщност основният враг на либералната демокрация в Европа е анти-европейската опозиция, която е и ултра-лява и ултра-дясна - това са Найджъл Фараж, Марин Льо Пен, Сириза в Гърция." И добвая: "Либерална демокрация е един термин, който много хора ненавиждат и отляво и от дясно, но това е, което е реално "западната" цивилизация."
Баща и син
С толкова категорична политическа позиция, Владимир Левчев се отличава ярко от баща си - Любомир Левчев, чието име носи. Моля го да разкаже повече как един "наследствен" поет се разбира с баща си на база политически възгледи и доколко и как фамилията Левчев е повлияла на живота му.
"Баща ми знае какви са моите политически разбирания, винаги съм му ги казвал. В момента той не се занимава активно с политика, но неговите възгледи винаги са били комунистически или леви. Но това не ми пречи да го уважавам като родител и като поет."
Той казва, че политическите различия между двамата не са възникнали след 1989 година, а още много преди това.
"Когато бях дете, баща ми беше един млад поет, майка ми беше млада художничка, живееха на квартира. Аз съм благодарен, че съм отраснал в една културна среда, все пак родителите ми са се занимавали с изкуство, преди баща ми да започне да се занимава с политика през 70-те, ии след това."
Привилегии и заслуги
След 70-те години, Левчев-старши е първо заместник на Людмила Живкова в Комитета по култура, а след това предстедател на Съюза на писателите - "което, естествено го правеше част от комунистическата номенклатура". Владимир Левчев подчертава, че в онези години, естествено, и той е бил "привилегирован" като дете на член на ЦК на БКП, преди да започне да живее отделно.
Въпреки това, той доста рано съзнателно е оформял своите възгледи в различие с доминиращите. Това е имало своята цена.
Следеният човек
"Преди няколко години си проверих досието, което сега е възможно. Първо като се каже "досие", трябва да се прави разлика между две неща - досие на доносник и досие на следен човек. Оказа се, че от много рано, още преди да започнем с Едвин Сугарев да издаваме списанията "Глас" (моето) и „Мост" (неговото) в началото на 89-та година, съм бил следен. Като отидох в Комисията (по досиетата) ми дадоха две листчета, На едното пишеше, че съм разработван от 1985, а на другото имаше данни, че досие от няколкостотин страници е било изгорено през 1990 година. Тоест, аз не мога да знам какво е пишело там."
Името като проблем
Всъщност проблемът с фамилното име "Левчев" се изостря много силно след падането на режима през 1989 година. Владимир Левчев работи като завеждащ отдел култура във вестник "Демокрация" и е заместник редактор на "Литературен вестник", който създават с Малина Томова, Ани Илков, Едвин Сугарев, Миглена Николчина, Румен Леонидов.
През 1994 година, Владимир печели Фулбрайтова стипендия, която му позволява да учи магистратура по творческо писане в American University във Вашингтон и той решава да замине за Щатите.
Демокрация?
"Тогава работех в "Демокрация", после създадохме "Литературен вестник". От самото начало бях привърженик на СДС и дори участник в създаването му, защото бях първо в "Екогласност" преди 10 ноември. Но през 90-те много по-силно от сега, фамилното ми име ме "дамгосваше" като някой, който "мимикрира". Защото откъде накъде човек, който е с този баща ще се занимава с "демокрация"? Много е неприятно хората да те гледат като черна овца и от "ляво" и от "дясно". Това допринесе и за личната ми психологическа мотивировка да напусна България.
В САЩ
Честно казано, в началото нямах и намерение да се връщам. Заминах със семейството си. Синът ми отрасна там. След това се промениха плановете ми, исках да се върна, но не и преди да имам повод, работа в България. Затова кандидатствах за позиция в Американския университет в Благоевград, спечелих работно място и тогава чак се върнах." Левчев живее в САЩ 13 години и работи като продавач в книжарница, преподавател по български, университетски преподавател, гимназиален учител.
Според него "сега нещата са се променили малко психологически, повечето хора гледат по-обективно и не съдят за някой заради фамилното му име, както беше през 90-те години." Но през 2007, когато се е върнал България му се е сторила изключително много променена, за добро.
Лошото, според Левчев е, че освен балканската патрирахалност, в предубежденията у нас се е насложил и класово-партийния подход. "По време на комунизма, даже когато подаваш молба за нещо, имаше въпрос за семейството, от каква класа и от какава партийна принадлежност си. Много хора са страдали, заради "буржоазния си произход". И сега има такова мислене.
"Мръсен" подход
Според него, във връзка с "класовия подход" преди 1989 година Държавна сигурност е използвала една много "мръсна" тактика, като се е опитвала се да вербува точно хора, които са от семейства на "врагове на народа" или други лични проблеми. Те, според службите, са имали "алиби", че не са с властта и така са можели да доносничат по-добре, а и са били подходящи да бъдат притискани, или принуждавани. "Ако си син на известен комунисти, се предполага, че няма да говорят против комунизма пред тебе, така че не си толкова интересен."
Даже, според Владо Левчев, ако някой син на известен комунист е бил агент на ДС, вероятно той сам е искал да сътрудничи.
Към момента Левчев няма нови планове за заминаване в Щатите, въпреки че е и американски гражданин. Той почти всеки ден е при баща си, който напоследък не е в много добро здраве. В момента Владо работи над превод на творчеството на американския поет Томас Елиът, върху сценарии по своята книга "Човекът и сянката" и не престава да пише поезия. Защото няма по-силна връзка между поколенията от добре предадените думи.
