След първа част на "Бруталната история на една секс робиня", публикуваме продължението на историята на индонезийката Шандра Воворунту - жертва на трафик на хора, която месеци наред е принуждавана да проституира под дулото на оръжие.
Днес Шандра все още лекува травмите от преживяването, но осъзнава, че е била истинска късметлийка, че изобщо се е измъкнала жива от ада, в който неволно е попаднала.
Прочетете продължението и края на нейната потресаваща, но напълно реална история:
Най-накрая ме сполетя щастие.
Близо до хотела, преди да дойде Джони, успях да избягам от новия трафикант и да се спусна надолу по улицата, само по джапанки. Не носех нищо, освен малката си чантичка. Обърнах се и изкрещях на Нина да ме последва, но трафикантът я беше хванал здраво.
Намерих полицейски участък и разказах на полицая цялата си история.
Той не ми повярва и ми каза да си ходя. Явно смяташе, че за мен е по-добре да седя на улицата без пари и документи. Отчаяна и водена от нуждата за помощ се доближих до други двама полицаи на улицата. И от тях получих същия отговор.
Отидох в индонезийското посолство, за да потърся помощ с документите си и да моля за нов паспорт. Знаех, че имат стая, в която хората могат да преспят в случай на нужда. Но там също не ми помогнаха.
Бях ядосана и разстроена. Не знаех какво да правя. Бях пристигнала в САЩ през лятото, но вече беше зима и беше много студено. Спах на различни места: в метрото, на Таймс Скуеър. Молех за помощ различни непознати и постоянно им разказвах своята история и им обяснявах, че има едно място някъде наблизо, където против волята им държат затворени жени и че те се нуждаят от помощ.
Един ден, в парк Гранд Фери в Уилямбърг срещнах един мъж на име Еди, който ми донесе малко храна. Той беше от Охайо и беше моряк в отпуск. "Ела утре пак тук на обед", ми каза той, след като му разказах премеждията си.
Много се зарадвах и започнах да го разпитвам какво точно значи "обед" на английски, защото не знаех точно значението на думата. Той ми обясни, че това е другата дума за "сутрин". На следващия ден дойдох на същото място в парка и дълго чаках Еди.
Когато накрая той дойде, ми обясни, че се е обадил на различни места. Бил говорил и с ФБР и оттам звъннали на районната полиция. Предложи да отидем на място, където полицията щяли да ми помогне.
Еди ме закара до полицейското управление, където двама детективи ме разпитваха на дълго и широко.
Показах им дневника си, в който бях записвала подробности за бордеите, извадих и брошурите от хотелите, където ме бяха карали да проституирам.
Те звъннаха на бюрото по имиграция, както и на авиокампанията, с която бях пристигнала и така установиха, че казвам истината.
"Ок", казаха накрая. "Готова ли сте?"
"Готова за какво?"
"Да заловим приятелчетата ви".
Качихме се на полицейската кола и отидохме до бродея в Бруклин. За мое успокоение успях да намеря мястото.
Беше като сцена от филм, но вместо да гледам екрана на телевизора, наблюдавах през прозореца на паркираната кола. Пред бордея се разположиха полицаи под прикритие, които се преструваха на бездомни. Имаше и детективи, и въоръжена полиция и дори снайперисти.
Бях много напрегната и се притеснявах, че полицията ще влезе в сградата и нищо няма да намери. Тогава щяха да си помислят, че лъжа.
Щях ли да отида аз в затвора, вместо моите похитители?
Един полицейски служител, облечен като клиент, натисна звънеца на публичния дом. Видях как Джони се появява на вратата и след кратък разговор той отвори металната врата. Полицаят влезе вътре. След секунди цялата жандармерия нахлу в сградата. Нито веднъж не стреляха.
Измина цял час. Тогава ми казаха, че мога да изляза от колата и да се приближа към сградата. Бяха покрили един от прозорците с хартия и бяха направили дупчица в хартията, през която да погледна. Така идентифицирах Джони и момичетата, които работеха в дома, без те да могат да ме видят. Имаше три жени. И Нина беше сред тях.
Искам да ви кажа, че когато видях жените да излизат от сградата, съвсем голи, покрити само с по една кърпа - това беше най-великият момент в живота ми.
Бях помогнала да се случи чудо, беше много вълнуващо да видя приятелите си отново свободни. На фона на синьо-червените светлини на полицейските коли ние танцувахме, крещяхме и викахме от радост!
Джони беше обвинен и осъден, заедно с двама други мъже, които хванаха в следващите дни.
Но аз имах сериозна нужда от помощ, за да се излекувам.
ФБР се свърза с организация Safe Horizon в Ню Йорк, която помага на жертвите на престъпления и насилие, включително на оцелелите от човешки трафик. Те ми помогнаха да остана в САЩ легално, осигуриха ми послон и ми помогнаха да си намеря работа.
Можех да се върха при семейстовто си в Индонезия, но ФБР се нуждаеха от свидетелските ми показания, за да образуват дело срещу трафикантите. Наистина исках да ги видя зад решетките, но целият процес продължи години.
В Индонезия трафикантите бяха дошли да ме търсят включително в дома на майка ми, като тя и дъщеря ми трябваше да се укрият. Тези хора ме търсеха още дълго време. Толкова голяма беше опасността, че се наложи и моята дъщеря да дойде с мен в САЩ. През 2004-та година ние се събрахме заедно в Америка.
В замяна на помощта ми към правителството за разкриване на канала за трафик през 2010-та получих постоянно гражданство. Тогава ми казаха че мога да избера ново име, за по-голяма сигурност. Но аз реших да остана с моето си име - Шандра Воворунту.
Facebook/Shandra Woworuntu
В крайна сметка трафикантите ми бяха взели твърде много - трябваше ли да ми вземат и името?
Няколко години след като избягах от ужаса, започнах да усещам сериозна болка в ставите. Имах проблеми с кожата и страшно силна мигрена. След много изследвания докторите заключиха, че всичкото се дължи на психологическото натоварване, през което съм минала.
Днес, 15 години по-късно все още имам безсънни нощи. Моите отношения с мъжете продължават да са далеч от нормални. Виждам се с психотерапевт всяка седмица и от време на време ходя на психиатър за рецепта за антидепресанти.
Все още спомените ми са много тежки. От миризмата на уиски ми се повдига. Понякога чувам звъна на мобилните телефони на трафикантите. Тогава тялото ми се разтреперва. Лицата в тълпата ме ужасяват.
***
Реших да посветя целия си живот в помощ на жертвите на човешки трафик. Така положих основите на организация Ментари, която помага на оцелелите да се реинтегрират и ги свързва с пазара на труда.
В същото време искаме да отворим очите на всички, които смятат, че е умно да гонят Американската мечта. Всяка година между 17 000 и 19 000 души в САЩ като жертви на трафик.
Не всички от тях са бедни. Някои, като мен, са завършили университет. С организацията сме помагали на доктор и на учител от Филипините.
Не само жените, но и мъжете са жертви на трафик. Не само младите, но и по-възрастните. Веднъж помогнахме на 65 годишен човек.
Приблемът е, че много хора смятат, че жените, жертви на трафик, са проститутки и не ги гледат като жертви, а като престъпници. Също така е вярно, че в градовете често хората си затварят очите за различни видове престъпления.
***
Поддържам контакт с Нина, която наскоро навърши 30 години. Години наред имах телефона и на Еди, мъжът, който се свърза с ФБР навремето.
През 2014-та, около Коледа, му се обадих. Исках да му разкажа за всичко, което се случва около мен, но той ме отряза, като каза: "Знам за теб. Следя новините. Много се радвам, че си успяла да уредиш живота си".
След което добави:
"Не си и помисляй да ми благодариш - ти всичко направи сама".
Но все пак аз ти благодаря, Еди, че изслуша моята история тогава в парка и че ми помогна да започна живота си отначало.
Facebook/Shandra Woworuntu
