„От тук започва тази книга, в която аз нищо няма да кажа..."
Що за старт е това? Така започва книгата с мемоарите на Батето, която за щастие бе записана, попълнена и издадена малко преди смъртта му. За щастие, защото без нея щяхме да останем със затворени очи за един от най-ценните учебници по живот, писани край нас.
В нашия свят и реалност.
Можете да го харесвате за чувството му за хумор или усмивката му на независим човек, свободни сте да го ненавиждате и отъждествявате с номенклатурата и галениците на режима отпреди 1989 г. Знаел на работата лекото и на хляба мекото, говореше за него мълвата. Вероятно по-скоро, защото всеки е мечтаел да бъде на неговото място, а не с укор и възмущение. Това звучи по-логично за нашата народопсихология.
Иван Славков знаеше как да живее. Разбираше дребността на ежедневието около себе си и не му отдаваше чест. И когато около него се надигнеше нашенската вълна на изкуствено и напомпано с фалш възмущение, той се усмихваше. Защото у нас ако не приемаш живота с щипка, че и с цяла шепа хумор, бързо ще остарееш. Е, Батето си отиде млад и усмихнат.
Да, животът му даде. Но и той знаеше как да го вземе. А уроците, които се съдържаха в постоянните му каламбури, остават да поучават този, който може да ги прочете.
Никога не спря да се шегува със самия себе си, което е най-трудно. Надсмиваше се на тези, които го сочеха като любовник на съдбата, изтъквайки още повече предимствата, получени от живота.
„Всяка страница на тази книга трябва да започва с „Не съжалявам!", реди в първия том на мемоарите си космополитът. И добавя влудяващото за враговете му: „Отделно трябва да има и една глава, в която да пише само едно „Съжалявам!". Съжалявам, че все пак съм работил нещо, вместо да си гледам живота..."
Човекът наистина е работил „нещо". Утре на поклонението ще се събере цялата „тежка артилерия" на сериозната телевизионна журналистика у нас, покълнала и получила път в професията по времето на Батето в БНТ.
Ще е пълно и с футболни хора, въпреки че едва ли има по-оплюван футболен бос у нас в историята. Славков бе изкаран лош и некомпетентен, а и бе свален от поста с конгрес, около чиято легитимност и до днес има някои съмнения.
Но за разлика от сегашните ръководители на спорта за богати хора и слаби играчи у нас, Батето знаеше как да намира решенията. И то през 90-те години, в които футболът бе джунгла без правила. Сега е далеч по-лесно, а управлението е видимо по-некомпетентно. Но пък парите от спонсори и УЕФА са в пъти повече, ако някой търси обяснение защо бе целия този напън за сваляне на Вечния Славков.
В книгата си описва и своята теза за възхода на футбола и златното ни поколение от „САЩ'94". И пак не знаеш да се смееш ли, сериозно ли е... „Няма да кажа какъв е дълбокият смисъл на статията „Докога ще търпим недъзите на българския футбол?" (излязла след скандалния финал за купата Левски-ЦСКА през 1985 г. в „Работническо дело" и според мнозина предизвикала доживотните наказания на Стоичков, Михайлов и останалите).
Тогава се написа това и се оправи футболът. И онова поколение стана четвърто в света. Точно тези, които ги наказаха! Намеси се държавата и оправи футбола."
Години след управлението на Батето, босовете на клубове стигнаха до неговото и сега са „на килимчето" в министерски съвет да искат държавата да им оправи стадионите.
Обичаше да седне в някое нелъскаво заведение и да стане душата на компанията. През 90-те редовно се отбиваше в „Ла Страда" зад „Кристал". Ръсеше лаф след лаф и обясняваше с лекота как лавира между онези опасни хора с многото пари и малко скрупули, които се бореха за влияние тогава и във футбола, и в държавата. Черните хора. Подсмиваше се и ги иронизираше. И то във времена, когато хората трепереха от тях.
Един-единствен път допусна да падне от позицията си „над нещата". Филмът на BBC „Да купиш игрите" го свали от пост, на който българин никога не бе имало, и вероятно никога повече няма да стигне.
Тогава Батето бе шокиран. Не очакваше, че животът може да го надхитри. Отне му време да се върне пак в релси. А те си останаха до края неизбежно в коловоза на широко скроеното му и саркастично отношение към абсурдната реалност. Казваше: „Ако си сериозен и взимаш нещата у нас присърце, ще остарееш в един миг".
Батето така и не остаря.
Да го запомним така.
Колко си жалко съшит с бели конци. Къде остави курвите, бе човек. Нали писах че курви и проститутки са ми приятелки. Срамуваш се да кажеш думата, а обявяваш за елит всеки, за когото си представяш, че е ебач и голям човек и голям пич ли? Или се правиш упорито на недоспал идиот, които при всички положения изопачава това което вижда? Задълбочаваме навътре в тематиката и всичко отива да докаже по тотално безспорен начин моята първоначална теза, че българинът, изпразнен до дъно от човешко съдържание е поклонник само на ебането и провъзгласява за национални герои само публично известни бандити, убийци, крадци, измамници, селски тарикати, мародери, мутри и мафиоти. И тъй като това става с всяка следваща дума все по-ясно. Ще рече, хората не спират още от първи или втори път да се самопровалят. Тогава неочаквано и за самия мен ще се окаже истина, че изпразненият от човешко съдържание българин е действително социопат. И ако продължим разговора още дълго, ще си проличи, че социопатията се гради нвърху лична психопатия. За да предпазя психопатите от рецидиви на собствената им психопатия, призовавам отговорно, само който подхожда разумно, а не подсъзнателно към темата и има социално отговорно, а не социално безотговорно (социопатично) мнение по темата, само той и при такова положение да се изказва. За да не стане така, че уебкафе изведнъж да се превърне в коридора на геронтологията от централната психиатрия. Лично аз, отговаряйки напълно за себе си, няма да се включвам в психопатични диалози оттук нататък. Доказателството на социо и психопатията до този момент в тази тема напълно удовлетворява моята теза и не ми е нужна повече доказателствена стойност.
Иван Славков се изживя публично като откровен простак в откровено опростачена държава. Всеки човек има право на свой живот, както и на своя смърт. И всяка държава има право да живее необременена от изродяване, без поводи за простащина, за да може да се развива, а не да затъва. Кончината на Иван Славков не е събитие, но е повод да се видят хората в държавата, доколко са деградирали в безумието си, да превръщат простака в икона. Независимо как се казва. И да го набеждават в геройство именно поради просташките му прояви, а не по тези негови прояви, които вероятно са били действително важни и общественоценни. Личността позволява на общата маса опростачени безумци, да я превърнат с просташки символ на героизма. Вместо да държи достойнство цял живот и да не позволява на регулярния простак да си избере точно този човек за герой. Затова всеки сам избира живота си, защото след смъртта му паметта му принадлежи на другите и те си правят такава гаргара с нея, на каквато всеки му стига умствената изостаналост, раболепие и психопатия. Хора без достойнство, могат дори у достойния да изберат за пример тарикатлъка. А тариката да обявят за достоен. Това е то социалната психопантия, която се нарича социопатия. Объркано обществено съзнание. Извратено съзнание.
Много лошо те засегнах. Така трябва. Ти от просто човешки разговор не се вълнуваш, нито чуваш нито виждаш. Само като те нагрубят, започваш да осъзнаваш че разговаряш с някого. Малко мазохист си падаш. Но аз не съм садист. Извикай си проститутка да те опердаши хубаво, белки ти просветли бозата в главата. Айде, тъпако, леки сънища и весело животче. И да не се срещаме повече.
ахмака и тъпанаря. Е това го измислих аз, но няма с кого да го споделя, защото свежите умове на нормалните хора не си разменят конспиративно нито негативи, нито позитиви, а си разменят неконспиративно информация. Затова нека така си остане: ахмака и тъпанаря, останали да разговарят за мъртвия тарикат и да си търсят нови митове и легенди сред живите, защото ахмакът и тъпанарят нямата собствена идентичност и им трябва чуждата, да се идентифицират с нея.
"Родриго,"Доктора "го измислих аз и номерът мина,не разваляй конспирацията,защото после ,ако онзи се усети ще вземе да смени линията" - от по-предния коментар. Това коментирам аз. Да не стане като оная приказка: Ало лудия, като пропускаш последователността на фактите, не значи че факти няма!