Мария Донева е от онези хора, заради които българската култура все още не е изтекла като през срязани вени само в София. От съществата, на които се крепят местните театри, библиотеки, художествени галерии. Които не се тикат да им взимат интервюта и да ги снимат, не натрапват личността си.
Те биха успели да се представят добре и в общонационалното състезание, което се провежда в София, не само в регионалното си, където са лидери. Но предпочитат да си останат на спокойствие, в родния град. Само че без провинциалния комплекс, обладал като демон на злото повечето интелектуалци неудачници от малките градове и огромно море придошли творци в София. Мария живее в Стара Загора така, както си спомням, че големите пловдивски художници живееха в Пловдив - все едно е Париж.
Намерих я в интернет. Има блог, в който пише поезия. Заговорихме се и тя ми разказа такива неща, че аз възкликнах: "Ама това е все едно да отворя някоя улична шахта и от там да изскочи ярка светлина и напълно нов свят." "Шахта ли ме наричаш?" - попита Мария на шега. Не, просто историята дойде от най-неочаквано място.
Разни неща
Мария е родена преди 30 и няколко години в Стара Загора и още от невръстни години се очертава като дете - поетично чудо. "Кой откъде ме хванеше и все ме откриваше", казва тя. „Ходех на поетични кръжоци, бях на асамблея "Знаме на мира", издадоха ми книга." Завършва училище и се озовава в София, за да учи българска филология. Заседява се в столицата между 1992 и 2004 г., като още в началото на този период ражда едно дете.
Работи „разни неща - от продаване на уреди за масажиране по улицата до учител по български език и литература". Прекарва известно време и в списание "Образование и кариера", пише и за "Родители". „Стихотворения малко, това-онова", разказва тя.
Животът в София според нея се оказва "по-корав и лош" и така през 2004 г. Мария решава да се прибере в Стара Загора. "И се върнах разведена, с голямо дете, при майка и татко. Отново станах на 18 и започнах да работя само това, което ми харесва, да отказвам работи, които не искам"
Първо става репортер и водещ в сутрешния блок на местната кабелна телевизия "ТВ Стара Загора". "Работих и по два проекта със Сдружение "Бъдеще за децата с увреждания" в Казанлък. Първо им написах пиеса и направихме представление. Вторият проект беше 8 месеца да съчиняваме приказки и накрая издадохме книга. Събирах и едни поетески, по моя си инициатива - както аз навремето съм ходила в кръжоци."
Театърът
"Като се върнах в Стара Загора, си нямах другарчета за игра и започнах да работя в театъра. Продавах билети на процент и бях разпоредителка", разказва Мария. Постепенно театърът се просмуква в нея и тя в него. Заедно с колега от там започват да пишат пиеси по образователна програма. Първата е за Иван Вазов. "Учителка и ученичка отчаяно разсъждават от какъв зор трябва да се учи Вазов. Изкарваме го и него на сцената, разказва за брака си с Атина Болярска... и неусетно се потапяш в "Епопея на забравените"...", разкрива сюжета на представлението Мария.
Следващият спектакъл от този цикъл е за Ботев. „Действието се развива в Браила, в една кръчма. Ботев е заминал за България преди една седмица. В кръчмата са трима хъшове - единият не е заминал, защото е стар и болен, втория не са го взели, щото е малък още, третият уж закъснял, а пък всъщност се е наакал от страх." Пиесата е премесена с текстове от "Ботйов" на Захари Стоянов", разкрива тя идеята и на следващото представление.
И така неусетно започва да се меси и в други спектакли. Когато поставят „Иван Шишман" на Камен Зидаров, Мария заедно с режисьора „размахва големия сатър" над позастарелия текст.
„Премахнах Патриарх Евтимий, няколко десетки велможи и целия народ. Измислихме нов образ - майката на Иван Шишман. Тя е змия. Мъдра, имам предвид."
Да ви види Камен Зидаров какво сте направили с творението му, отбелязвам аз. „А, ние после какво направихме със Софокъл, не питай!" - изненадва ме Мария. В „Антигона" като начало махат хора и прибавят нов герой - сляп старец. Пълен театрален джемсешън.
След всичките тези драматични упражнения Мария става от разпоредителка - драматург на театъра. Нещо като местен вариант на „американската мечта".
SMS-аферата
Време е за ново предизвикателство. Мария влиза в един интересен кръг.
Неин приятел - Иван Драголов - е сърцето на общност, която се занимава с на пръв поглед нещо ужасно безсмислено - пише си поетични sms-и. Някои от тези хора се познават, други никога не са се виждали и се свързват през сайта на Иван. Имат най-различни професии. Sms-ите им са на всякакви теми - от какво си ял до смисъла на живота. Задължителното условие е да са римувани. Частен кръг, без обществени изяви. Нещо като алтернативен скрит от чужди погледи фейсбук за напреднали.
Така Мария се запознава с д-р Тодор Толев. Той работи от 1976-a в психиатричната клиника в Раднево, а от над двайсет години е неин директор.
Сприятелява се с него и днес го описва така: „Джигит. Поет. Рицар. Воин. Лечител." Той я кани да разгледа болницата. Оказва се, че там от 39 години съществува театър за пациенти. По традиция всяка година той представя по една пиеса. Репетира се от март до май и в края на цикъла се играе представлението. „През това време артистите са елит, аристократи, обаче минава фестивалът и те пак стават редови болни", обяснява Мария.
И тогава д-р Толев я кани да поддържа театъра целогодишно. „Аз първо не се съгласих. Викам си - болни хора.. Аз сигурно ще рева по цял ден... Може да ми направят нещо...Откъде да знам?!? Не съм ходила в психиатрия!", разказва Мария.
Психиатрията в Раднево
Първото й впечатление е страховито. „Огромен парк. Минахме през няколко отделения. Зловещо. Отиваме в театъра. Там едни хора...Залата е сутерен, студено е, влажно е. Малка сцена и столове. Луминисцентни лампи, трептящи. И като си тръгнах, усещането ми беше, че там е хубаво, напук на това, което са видели очите ми. И започнах да ходя там. Те ме осиновиха. Аз имам нужда от внимание, те имат нужда от внимание, събрахме се", обобщава Мария.
Започва да им пише пиеси. Тя измисля нещо и пита пациентите какво искат да се случи после. Съобразява се с желанията им и създава роля за всеки. Първата пиеса е политическа - "Кметът и златната ябълка". После идва "Искам някой някъде да ме чака", в която се разказва за пенсионер, който получава в наследство къща на морето и тръгва да я види, а във влака срещат най-различни хора. Следва "Пепеляшка". Там става въпрос за Дядо Коледа, който по съвместителство е назначен и за кръстница-вълшебница и трябва спешно да намери мъж на Пепеляшка... Търси, търси, накрая помощникът му, който е джудже с комплекси, понеже е твърде висок, се оженва за Пепеляшка.
„После имахме и криминална комедия, "Похищението на Луцифер", да не ти я разправям, че е засукана много", казва Мария. Но на мен ми е интересно и тя склонява.
„Луцифер е диамант, да не помислиш, че е нещо сатанинско. Писател е написал криминален роман за открадването на този диамант, но 13 години по-късно нищо свястно не може да напише. Жена му много си го гледа. Оказва се обаче, че той не е измислил историята за диаманта, а го е откраднал заедно с едни бандити, а после го е скрил от тях и чака да минат 13 години, за да го вземе от сейфа, където го е заключил. И бандитите го търсят. Любовницата му също, както и бащата на съпругата му. Той наема убиец да убие жена му, а тъстът му наема същия убиец, да убие него(писателя)."
„Стъклен дом" пасти да я яде, мисля си аз. Но не го казвам, защото може да ме попита: „Ти „Стъклен дом" ли ме наричаш?" Боже опази!
Та така Мария започва преди няколко години да пътува по няколко пъти на седмица до Раднево, на онова място, което преди й се е сторило страшно, но вече й е у дома и я провокира.
Много ми е интересно какво ще измисли скоро.
„Има такъв израз в психиатрията, Fuga Idearum", ми казва тя. „Това е състояние, при което си пълен с идеи, те се блъскат в главата ти като шишковци на тесен вход."
Колко е хубаво да интервюираш поет. Сам си намира думи да се опише. Фуга Идеарум да бъде. Но без болестния контекст. Само в здравословен и творчески.
