За втора поредна година Национална стипендия "С усилия към звездите" ще подкрепи млади таланти в пет области на изкуството: визуални изкуства, литература, музика, танц, театър/пърформанс.
Стипендията е учредена от фондация "Културни перспективи" и има за цел всяка година да подпомага млади талантливи български творци и да стимулира качествата и потенциала им, така че да им даде възможност да се превърнат в завършени артисти.
През 2019-2020 година ментор в област "Литература" ще бъде Капка Касабова. Писателката и журналист от години живее извън България и е добре познато име за читателите зад граница. Пътят й в чужбина започва от Нова Зеландия, когато семейството й емигрира там в началото на 90-те години. Първият й роман, Reconnaissance излиза през 1999 г.
Днес Капка Касабова има зад гърба си осем книги, пет от които преведени и издадени у нас. Последната й книга, "Граница", излезе в България миналата година, месеци след като критиците във Великобритания посрещнаха първото издание (Капка Касабова пише в оригинал на английски език) с повече от добри отзиви.
Малко преди да започне приемът на документи за стипендията, Капка Касабова, с която ни делят немалко граници, тъй като живее в Шотландия, отговаря на нашите въпроси.
Стипендията в категория Литература отново се ползва със специалната подкрепа на ALTO Communications & Publishing.
Каква е задачата на един ментор в проект като "С усилия към звездите"?
Да даде от времето и енергията си за близка работа с талантлив млад човек.
Каква е ролята на ментора? Да бъде учител или друга?
Един ментор подкрепя и помага на своя възпитаник да развие специфичната дарба и заложба - така, както един учител няма възможност да го направи. Менторът работи с индивид, не с група.
Кои бяха вашите собствени ментори в началото?
Учителката ми по пиано в София, Кети Марчинкова, от която научих много за музиката, живота и безвъзмездната обич. Тя ми беше повече от ментор. Такива хора в детството и младостта ни остават безценни отпечатъци. След това е имало писатели и издатели, които са подкрепяли развитието ми като писател. Считам за мои ментори много от авторите, в чиято литература съм се потапяла през десетилетията, защото с тях съм черпила директно от извора. Лично никога не съм имала щастието да работя с ментор, но имам прекрасна редакторка - Лора Барбър в Лондон, с която се развих през годините и научих много за саморедакцията и сбитостта на изказа.
Какво отведе семейството Ви зад граница?
Тежките икономически и социални условия в България в началото на 90-те, когато изгря ерата на олигархо-капитализма. За много обикновени професионални хора като моите родители просто нямаше място в такова общество. Но и желанието да открием нови хоризонти, след като толкова време сме били затворени и ограничавани.
Как се отрази на едно 18-годишно момиче смяната на обстановката и то, предполагам, такава рязка промяна от наскоро станала постсоциалистическа страна в страна като Великобритания?
Бяха трудни години на културен шок и приспособяване, далеч от всичко познато. Но и много интересни, плодотворни години на интензивно учене - на език, на нова култура, на нов начин на мислене. Годините ми в Нова Зеландия (от 18 до 30) ме формираха интелектуално и литературно. Въпреки че съм магистър по френска и английска литература, много от това което научих, го научих четейки всичко, което ми попаднеше - от Набоков и Симон дьо Бовоар, до учебници по психология.
Кога се роди у Вас желанието да пишете?
От ранното ми детство. Писането и четенето за мен са неделими. Няма истински писател, който да не е първо страстен читател. Винаги съм била потопена в света на разказването, поезията, символите, въображението, и мистерията на непознати светове - това е литературата. Едно пътуване с дестинация, но без край.
Как и защо започнахте да пишете първо на английски?
На около 20-годишна възраст, в Нова Зеландия. Тъй като бях все още неформирана като писател, и живеех изцяло в англоезична и англомислеща среда, възприех английския като естествения ми литературен език. Разбира се, процесът беше бавен и нелек. Казвах си, че щом Йосиф Конрад е започнал да учи английски чак на 19-годишна възраст (аз започнах да го уча на 16 години), и аз мога.
Имало ли е период, в който сте писали на български език?
До 18-годишна възраст пишех поезия и разкази на български. Имаше едно списание "Родна реч" - беше голяма работа там да те публикуват през 1980-те, бях много горда! И през последните години се връщам все повече към българския. Чета много литература на български, и също така пренаписах "Граница" заедно с преводачката Невена Дишлиева-Кръстева. Но докато живея в англоезична среда и чета основно на английски, литературният ми език си остава английският.
Бих искал да насоча мисълта ви към последната Ви книга, "Граница". Наред с много други неща, в нея на пръв поглед има много самота и тъга, поне според мен, впили се навсякъде в обезлюдените или обезлюдяващи се села. Има ли наистина такива усещания, когато човек пребивава там? Как съжителствахте с тях?
Да, такива са местата. Привлякоха ме точно с това. Аз пиша това което на английски се нарича "литература на мястото" - the literature of place - и всяко мое пътуване към нова книга започва с конкретно място, което ме обсебва. Така стана със Странджа - Странджа ти влиза под кожата. Така започна "Граница". И да, такива са провинциалните Южни Балкани, не само граничните места. Красиви и природно, и цивилизационно богати места, но опустошени от късогледа политика, алчна експлоатация на природни ресурси (вместо тяхното съхранение) и пълно нехайство за хората. Вижте пътищата в Странджа какви са. Но на трудни и изстрадали места винаги живеят хора, от които можем много да научим.
Къде предпочитате да живеете - в провинцията или в големия град?
В провинцията. Винаги съм харесвала живота в малките градчета и села, още от детството и летни ваканции на село и на морето, където човек се чувства толкова по-свободен сред природата и хората свързани с нея. В големия град много хора са отдалечени от природата и от себе си. Откакто се преместих в едно село в Северна Шотландия преди няколко години, рядко стъпвам в голям град - само ако се наложи. Разбирам, че важното не е извън мен, а в мен. Това е откритие, което всеки творец трябва да направи в един момент дори ако не се мести на село.
Живели сте на повече от един континет и сте пътували в множество страни по света. Какво според Вас означава понятието "гражданин на света"?
За мен гражданин на света в дълбокия смисъл на думата не е продукт на глобализацията или други повърхностни фактори. Това е човек, който не робува на тесногръди представи за това какъв е, и кои са "неговите" хора, защото разбира, че всички сме свързани с невидими нишки. В този смисъл, един парижанин, или лондончанин, или нюйоркчанин, който третира света извън своя град-свят с пренебрежение (срещам такива хора), може да е силно провинциален. А един човек от село, който никога не е имал възможност да пътува, може да е гражданин на света. Това си личи по начина, по който хората се отнасят към непознати. Да си гражданин на света е вътрешно състояние, не външно. Това е състояние на лична свобода.
Човекът в България чувства ли се и гражданин на света?
Не мога да говоря вместо другите. Но няма причина това да не е така. Освен вътрешни причини. Мисля, че политиката на омразата, една култура, в която има език и атмосфера на омраза (срещу когото и да било) руши усещането на хората, че принадлежат към света. Прави ги зли, стресирани и дребнави. Защото ги задължава все да мразят нещо, тоест използва колективната енергия на едно общество за разрушителни цели (разделяй и владей), не градивни. Това в момента е проблем в България, където свободната преса се сви драматично през последните години. Мисля, че особено трябва да внимаваме да не изграждаме фалшиви стени (разделяй и владей) между българите, живеещи в чужбина, и тези в България. Защото всичко е динамично, а духът на една нация е нещо нематериално, безгранично. Той се захранва от най-различни извори. Духът на един народ трябва да бъде оставен да бъде гражданин на света.
Кои са необходимите съставки на добрият пътепис?
Да има посока, форма, визия, и цялостен дух. Да не обяснява, а да разкрива. Яснота на погледа - тоест да не е премрежен от предубеждения и арогантност. За това се изисква отворено съзнание. И в някои случаи - ерудиция и добре направени проучвания, но това не е същественото, защото това човек може да го направи и от вкъщи; това правят историците.
Какво Ви връща в България?
Инстинкт. Любов, гняв, тъга, надежда. И интересът ми към много места и общности, които не познавам а искам да опозная. България, както и другите държави на Южните Балкани, е съкровищница на изумително разнообразни географии, климати, култури и начини на живот. Странно е, че не сме проумели все още каква богата цивилизация имаме на Балканите точно поради това уникално омешване. Никъде другаде няма култура като балканската.
Цени ли България талантите си?
В личен план, българите сме завистливи - искаме да ни ценят, но не винаги имаме благородството да оценим таланта на другия и критикуваме. В държавен план - би трябвало да има много повече културни инициативи и програми за отглеждане, окуражаване и финансиране на млади таланти във всички области, защото това е бъдещето на една нация. Една нация без грижливо отгледани таланти, поколение след поколение, се превръща в стадна популация от консуматори. Затова смели и визионерски инициативи като тази на Ина Кънчева са абсолютно безценни. Те са духовна храна. Точно на такива усилия се гради една култура.
Как познавате таланта в зародиш?
Глас, който е нов. Енергия и оригиналност, които се усещат, независимо в колко груб вид. Талантът не се учи - но има нужда от много грижи и захранване.
Какъв съвет ще дадете на всички млади хора, които възнамеряват да представят творбите си пред Вас в идните месеци?
Да направят първо справка със себе си относно истинската си мотивация. Дали писането и четенето е нещото, на което искат наистина да се посветят, независимо че е дълги години самотна, безвъзмездна, скрита работа. Писането като начин на живот е вид отшелничество. Не е за всеки. Ако наистина искат да постъпят в този манастир, им желая успех.
