По някакво не дотам случайно стечение на обстоятелствата това лято се оказах на плаж "Корал" и се сблъсках с двете страни на една "война", която ми е колкото близка, толкова и далечна.
От една страна стоят някакви организации, които си поръчват полицейски проверки и скалъпени репортажи, показващи как дивото къмпингуване мърси природата и пречи на икономиката да се развива. От друга - хората, които "воюват", за да запазят един от малкото останали необлагородени с бетон плажове в България.
Поставям "воюват" в кавички поради няколко причини. Поне две.
Едната причина е, че не вярвам във войните. Не вярвам, че насилието ще реши който и да е проблем. Втората причина, която мисля, че подлежи на по-обстоятелствена дискусия, е, че не смятам за нужно да воюваме, за да запазим този или онзи плаж, тази или онази планина, река или дърво. Тази война е грешно насочена.
Борбата е много по-глобална. Това, за което трябва да се борим и да защитаваме със зъби и нокти днес, утре, тук и там, е човекът. Важен е не плажът "Корал". Знам, че звучи еретично, но смятам, че в центъра стои различният човек. Ако него го има, то ще има и място за него. Не искам да изчезне човекът, който мисли различно, облича се различно и ходи на море на разни места.
Той ще запази и "Корал", и Пирин, и любимото ми Кара дере. Той ще даде живот на България и ще донесе нови идеи и промени.
Ако в едно общество няма място за различните хора, то това общество ще изчезне.
За да има еволюция, трябва да има нови идеи и хора, които мислят различно. Мутациите са в основата на теорията на Дарвин. Без тях не може да има прогрес. За това съм готов да се боря (без да се бия) и в България, и където и да е.
Трябва да има "див" "Корал" със сърф училище, обхват на телефона и доста текстил. Трябва да има и Кара дере, където тези неща почти не се срещат. Също така трябва да има и Слънчев бряг (и Лозенец, но ако може с пречиствателна станция). Не за мен, а за другите.
Въпросът остава как да изградим общество, в което да има място за другия човек и неговите идеи и където новите идеи могат да бъдат подлагани на селекция. И тези, които са добри, да оцеляват и да се прилагат. Общество, в което да няма страх от другия и другото, а да има любопитство и интерес към това какво ще каже или направи този или онзи. Трудно е. Но не е невъзможно.
И мисля, че ключът от палатката е в изкореняването на страха,
недоверието и липсата на самочувствие (което е различно от наглост и самовлюбеност, каквито има в изобилие). Сблъсквам се постоянно с коментари от близки и далечни приятели, които могат да бъдат събрани в изречението: „Ти не живееш тук и не разбираш нашата действителност. Затова нямаш право на глас".
В това изречение са скрити много неща които не искам да коментирам, но поне някои от живеещите в чужбина са опознали доста реалности и мисля, че точно това би могло да им помогне да разберат българската реалност по-добре. От това трябва да се отървем - деленето на „аз" и „ти", на „ние тук" и „вие там", на роми и българи, на политици и граждани. Всички сме в един кораб и ако всички сме еднакви (като тези, които ходят на Слънчев бряг, или като тези, които ходят на Корал), ще бъдем еднакво неадаптируеми към околния свят.
Затова и комунизмът и неговите антитези като либертарианството са еднакво нежизнеспособни.
Уравняването на хората е смъртна присъда. По-скоро е нужна една доза спокойствие, за да се изслуша човекът срещу нас и за да се получи дебат, а не надвикване между „младите, умните и красивите" от една страна и „корумпираните политици" от друга.
Надвикването не е политика. А колкото до "Корал" - и на мен ми се иска да си остане без бетон, донякъде див, донякъде свободен. Дивото къмпингуване е разрешено в много страни, особено в Скандинавия. Но и там си има правила. Палатка се опъва на толкова и толкова метра от частна собственост, не се пали огън и се остава само за две или три вечери.
Не казвам, че това са приложими за България правила. Казвам, че за да има място за всеки, трябва да има диалог, а не протест и контрапротест с надвикване.
