Да спечелиш "Сърцето на Сараево" пред погледите на над 100 хиляди души като в замяна дадеш своето. Да пометеш професионалната конкуренция актьори с дебюта си в киното на един от най-древните и реномирани кинофестивали - този в Локарно - и то без да си актьор по професия.
С една дума да впечатлиш кино скептиците в международен мащаб на два от най-престижните фестивали за филмово изкуство е голяма работа!
Работа, която Ирена Иванова свърши с превъплъщението си в Гана - главната героиня от филма "Безбог".
Лентата е пълнометражен дебют както за Ирена, така и за режисьора Ралица Петрова. Играта на Ирена Иванова обра овациите на кинокритиците. За онези, които я познават отблизо, признанията са повече от заслужени, а обкръжението й е по-гордо с нея отвсякога.
Но коя е Ирена Иванова и как се справи с Гана?
Ирена Иванова е лингвист и режисьор по диплома и поет по сърце и призвание. Помня първият път, когато я видях. Бях чела стихотворенията и разказите й в блога й "Камшици", където се подвизава като Рене Карабаш.
Дори само името на страницата предизвикваше тръпки като от допир с нещо остро и опасно. Може би защото думите й понякога оставят чисто физическо усещане. "Моите жигосват само там, където ударът им е насъщен", каза ми тя.
Мен ме удряха право в сърцето. Логично, срещнах я на представяне на книга. Носеше голяма черна шапка. Нямаше как да не я забележа още с влизането в претъпкания салон. Беше в гръб и макар да не я бях виждала на живо я разпознах по осанката. Спомням си, че бях буквално изумена от контраста на черното с русата й коса и големите й светлосини очи. Антипод на дяволското бе първото, което ми дойде на ум. Същевременно сякаш бе невъзможно да я нарека ангел. Носеше и светлина, и мрак в очите си. Усещах го и в стиховете й. Тогава и аз дадох сърцето си на поезията й.
Впоследствие ми разказа за себе си. Идва от ловешкото село Александрово. Родена е в т.нар. Година на промените - 1989.
"Едно кльощаво русо момиче, въоръжено с пушки и лъкове, което караше Балканчетата и Симсоните на момчетата и псуваше на турски.
Без да преувеличавам си беше Бубамара, но в по-култивиран вариант. Заедно със сестра си управляваше мафия от 30 момчета. И като един истински шеф на банда, беше винаги лошо ранена. Не знам защо така стана - баща ми ми опъваше толкова много ушите, но те останаха малки до края на света. Но пък как чуват..."
Такава е била Ирена като малка. А сега не просто чува, тя буквално прецежда през себе си емоциите, които среща в живия живот. Това се усеща в звука на буквите, изписано от пръстите й.
"Мисля, че първото ми стихотворение беше за мама, после изредих цялото семейство, минах през класната, и стигнах до Христос... Едната ми баба тогава беше секретарка в училището и ми ги печаташе на пишеща машина.
Стихотворенията ми са събрани в папка, която се казва „Папка". Една молба: когато умра и стана велика писателка, издайте първите ми стихотворения в автентичния им машинописен вариант. Книгата кръстете "Папка".
В Александрово освен чувството си за хумор, Ирена изгражда своите основни имунитети - физически и житейски.
Казва, че винаги се е стремяла да дава всичко от себе си, защото идва от село и поради тази причина се е случвало да е подценявана.
"Александрово ми даде първо чисто физически имунитет -цяло лято на реката, после зимата по хълмовете с найлоните, тиня, прахоляци... Другия имунитет - той се разбира на по-късен етап. Когато започнеш да се бориш в големия град и да доказваш, че не ядеш доматите с корените и че всъщност можеш да го направиш, ако ти се наложи, нещо което малцина могат да направят.
Мисля, че имам късмет, че идвам от село. Може би ако не идвах, нямаше да съм толкова борбена.
И хубавото е, че вече се доказвам повече на себе си, отколкото на другите.
За да съм по-ясна, ще споделя едно мое стихотворение:
не можеш прескочи
ниската летва
забравяш
краката ти са дълги
Съвсем в рамките на нормалното краката на Ирена растат с годините и в прекия, и в преносния смисъл. Летвите стават все повече и все по-високи. А тя ги прескача неуморно с книга под ръка.
Чете много. Повече от всеки друг човек, с който съм комуникирала напоследък. В комбинация с безспорен талант, постоянството и концентрацията върху писането й носят няколко награди за литература.
"Първата ми литературна награда получих от Националния студентски международен конкурс "Боян Пенев". Беше специална за мен, защото за първи път се разобличих, че пиша и проза, освен поезия.
После номинацията за Национална награда за поезия "Иван Николов" беше повече от награда за мен и първата ми поетична книга "Хълбоци и пеперуди".
За мен беше чест да застана до своя реадактор Аксиния Михайлова, която спечели наградата, вече зад гърба си с френската награда за поезия "Аполинер". Победите на човека, често не се крият в блясъка на статуетка".
Именно сега, когато Ирена Иванова вече е в лентата за ускорение в писането, една детска мечта неочаквано я застига. Всъщност онова малко, русо и кльощаво момиченце с дървената пушка от Александрово искало да стане актриса.
"Аз просто си знаех, че ще се занимавам с театър и кино.
В една от махалите, в които се събирахме си правехме нещо като вечеринки, в които правихме комични скечове. Още тогава усещах накъде ме завлича реката и по-точно, че отива "коня у ряката".
Актрисата Слава Георгиева сякаш първа го забеляза и ми даде главната роля в пиесата на Езиковата - "Развод по български", която постави в Драматичния театър на Ловеч.
После започнах уроци за НАТФИЗ, няколко дни преди изпита се изплаших и се отказах, но не от театъра. След като завърших приложна лингвистика и странствах малко, записах театрална режисура в НБУ. Нали знаете - казват, че всеки режисьор е нереализиран актьор.
Да, обаче явно много силно съм искала да стана актриса като малка и това започна да ме настига и да ме търси", казва Ирена.
За първата роля на екран я забелязва на кастинг режисьорът на "Безбог" - Ралица Петрова. Избира я за Гана.
"Ралица Петрова искаше да ме пречупи и да изкорени изцяло егото от мен. Затова ме изпрати да асистирам на болногледачи по домовете, изкарах курс за медицинска сестра, ходих в дом за дементни хора, ходих на уроци по църковно пеене и другите по-радикални подготовки ще си ги спестя. Ирена трябваше да стане Гана. За това време аз бях излязла от обичайния ми живот, но силно нагазила в себе си".
Режисьорът Ралица Петрова получава наградата на Ирена Иванова на фестивала в Локарно,
където самата тя не успява да присъства
Най-трудното във въплътяването на Ирена в героинята е страхът да не полудее самата тя.
Това е първата й роля в киното, но се надява да не е последната. Ирена смята, че чуждата болка се изживява, когато я направиш своя. Затова се потапя в дълбоките води на деменцията като заболяване.
Така Ирена приютява Гана в себе си. Това се усеща дори в трейлъра на филма, чиято българска премиера ще бъде на 24-ти септември на фестивала „Златна роза" във Варна.
"Смятам, че във всеки един човек спи или будува по една Гана. Гана е емоционално осакатения от обстоятелствата и средата, в която живее, човек.
Нейната история е универсална за всички, които, без значение как, са изгубили човешкото и връзката си с Бог. А това е любовна връзка, която се нуждае от ежедневни грижи.
Гана ми помогна да заздравя моята връзка.
Надявам се филмът да помогне на много хора да се обърнат към себе си, да разбутат дъното си и да дръзнат да променят животите си към добро".
Друг важен урок, който Ирена научва по време на снимките на "Безбог" е че "до смирението се стига единствено чрез страдание".
Във филма героинята й преминава през този катарзис. "Той е провокиран от нуждата за смисъл, за бягство от един монотонен тъмен кошмар. За събуждане на човека в човека".
"Безбог" не просто събужда Гана в Ирена, а се превръща и в нейно вдъхновение. От опита, който поетесата трупа по време на снимките, се ражда радиопиесата "Мляко с ориз -пиеса без актьори".
Тази пиеса се слуша на тъмно, под земята, но сякаш образите, родени в гласове, оживяват в мрака и съзнанието успява някак да ги визуализира.
Всеки вижда по различен начин пациентите от дома за хора, страдащи от деменция. Аз също ги видях и усетих, когато в края на 2015 година успях да чуя радиопиесата. Оттогава не ям мляко с ориз.
"Мляко с ориз - пиеса без актьори" е сетивен разказ за света на деменцията, за липсващия човек.
Затова е пиеса без актьори - живот без хора. Когато ходех в дома за дементни ми даваха мляко с ориз, вкусът ми запечата атмосферата, която исках да предам на хората.
Исках да усетят този вкус, да затворя очите им в ембрионална тъмнина и да отворя слуха им, в който сами да изградят този свят. Предпочитам да оставя Млякото да говори само за себе си, чрез хората, които занасят вкуса му вкъщи".
Дотук бихме могли да обобщим, че Ирена е човек извън клишето за столичния арт и неговите представители.
Тя владее уникалния похват да прави всичко по различен, неочакван начин, който доставя реални усещания за зрителя. Затова и избира експерименталния театър, в който влага и сърце, и душа.
"Защото с него лично аз се изразявам по-добре. Харесвам новите форми и изследвания в областта на пърформанса.
За мен всеки следващ мой спектакъл е експеримент, опит, да се изразя най-точно. Уважавам конвенционалния театър, защото за да експериментираш трябва да си стъпил на солидната му основа, иначе падаш.
Срам ме е да се нарека режисьор, актриса или каквото там... Знам само, че съм поет и търся поезията във всичко което правя. Съзнавам, че това са опити за бягства от смъртта. Успешни са само, ако търсиш истината".
А истината е, че Ирена си е Ирена от сутрин до вечер, дори когато е в кухнята. Залага на блюда, съдържащи много смисъл и емоции. А сега ни готви:
"Боб с наденица. Преди малко го махнах от котлона. Ако някой пита за второ - в близкото бъдеще спектакъла "Очи сини, коси черни" по Дюрас, ако някой пита за десерт - един дълго готвен роман..."
