Бягането на дълги разстояния е битка - по равно с противниците и със себе си. Трябват ти не само силни крака и мнооого въздух, но и цял камион воля. Особено когато до финала има 5 километра, а тялото ти казва, че някоя от следващите 20 крачки ще ти е последната за седмицата. То не е виновно - по принцип не сме проектирани да тичаме от София до Вакарел.
На трасето безжалостно се разкрива всяко скатаване от тренировка, всеки момент, в който не си бил на 100%. Не е задължително главозамаян и плувнал в пот да се влачиш до финала. Ако си отишъл на старта с мисълта за призово място, завършването с основната група и рехавите аплодисменти са достатъчно наказание. Да си знаеш за друг път.
Точно в този така неблагодарен на моменти дял от леката атлетика, България за първи път от години има шансове за реално присъствие на световната карта с повече от едно име. Въпреки че някои от големите й таланти прескачат препятствия на стадион... без писта.
От ръченицата до световното
Ще кажеш, че Митко Ценов въобще не е бягал. Даже съотборници и приятели го бъзикат, че не се е изпотил. Нищо, че преди малко е завършил трети на 18-километровата дистанция на Софийския маратон. Явно без много зор. Свеж като след загрявка, 20-годишният Митко също се усмихва, говори разпалено, но и става много по-сериозен, когато стане дума за бягане.
"Трябва да имаш самоинициатива да тренираш, да имаш нагласа за всяка една тренировка... Другото си идва само", категоричен е той.
При него "другото" е дошло доста рано - още в детската градина започнал да се занимава с народни танци, точно преди училище го записали и на лека атлетика. Междувременно танците станали и спортни, но (тук ще има разочаровани фенки!), Митко се отказал от тях, за да се посвети изцяло на тренировките.
Днес той е една от най-големите надежди на родната лека атлетика. Коронната му дисциплина е 3000 метра с препятствия (I място на балканиада, победител в Международния турнир „Нови звезди", национален рекорд и много титли у нас), но също участва и на крос-кънтри състезания (II място на европейско първенство за младежи, у нас от 2009 г. насам няма загуба). Освен това, в зала бяга и 1500 метра.
Първото състезание на Митко извън България е през 2009 г. Тогава печели титли на 1500 м и на 3000 м. Смята ги за най-важните си до момента. Разбира се, освен тях е имало и тежки моменти. Така на европейското първенство за младежи в Тампере през юли т.г. печели безапелационно финала, но златният му медал е отнет заради стъпване извън пистата. "Тогава грешката си беше моя", казва Митко и допълва, че не смята, че в леката атлетика има чак толкова много съдийски "балтии".
Само месец по-късно той направи и дебюта си при мъжете на световното първенство в Москва, където завърши 23-ти.
Има изкушения
Задавам на Митко малко лаишки въпрос - защо в бяганията на дълги дистанции кенийци, етиопци и мароканци са толкова силни. "При тях то си е начин на живот: или ще бягаш, или ще умреш от глад. Животът при тях не е като при нас - тук имаш много развлечения", откровен е той. Не е съвсем безразличен към купоните и дискотеките, но колкото повече се развива, толкова повече се концентрира над подготовката си.
Затова и е избрал... да не учи в Националната спортна академия. "Студент съм дистанционно, през лаптопа стават нещата. Влязох нарочно така, за да мога да тренирам свободно. В НСА не ми харесва, защото повечето ми приятели, които влязоха там или спряха със спорта, или не остават на нивото, на което са били", разказва Митко, който учи "Маркетинг и комуникации" в Ботевград. 8 декември за него се очертава двоен празник, защото тогава ще се опита и да спечели европейското по крос-кънтри в Белград.
Митко засега не мисли какво ще се случва с него след като един ден прекрати кариерата си. С усмивка признава, че не е невъзможно да го видим в ролята на маркетинг спец. "Защо не, след леката атлетика всеки се спасява, както може" - ужким е на шега, но всъщност въпросът със спасяването е напълно сериозен.
Особено когато стадионът, на който тренира в родния си град, няма писта. След влизането на местния "Локомотив" в "А" група, тя била премахната и сега Митко и всички други от местния клуб "Атлет" се готвят на тревната настилка. Вероятно африканските резултати на трасето се постигат с африкански условия за подготовка извън него...
Митко си признава, че един-два пъти е мислил за отказване, но сега даже съжалява, че се е усъмнил в себе си. Твърди, че вече напълно осъзнава какво е дал и е убеден в това, че може да даде още. Въпросът е на кого.
"Предложиха ми от Америка 3 или 4 колежа и от Германия, но е рисково - не се знае при кого може да попаднеш там. Ако тук си бил на едно ниво и да ти вървят нещата, може да отидеш там и да се върнеш назад", обяснява Митко, който допълва, че не можеш да оставиш настрана и сантимента към родината.
Пари нема, действайте
"На Балканите може би ние сме най-зле - като погледнем румънци, сърби... Турците са на съвсем друго ниво", коментира Йоло Николов, който е треньор на Митко и останалите млади атлети от клуба. По думите му, на други места обещаващите състезатели са на държавна или клубна заплата или поне имат по-сериозни спонсори.
"Невъзможно е да работиш и да се готвиш на професионално ниво. Почнеш ли да работиш нещо друго, ставаш любител", категоричен е Йоло.
Според него няма връзка между спорта и бизнеса, защото хората като цяло не са много запознати с това какво правят лекоатлетическите клубове и от какво се нуждаят. Йоло прави паралел със западните държави, където непрекъснато се провеждат маратони и като цяло атлетиката е изключително масов спорт.
Защо в Мездра?
"Ами, аз съм родом от Мездра, той (Митко Ценов - б.а.) също е родом от Мездра... Аз съм тренирал и в Германия, в Русе бях 4 години, но така се стекоха обстоятелствата", така отговаря на въпроса ми Йоло. По думите му общината в железничарския град помага според възможностите си.
Той признава, че на място като София майките и татковците е по-възможно да помагат финансово за подготовката на децата си, докато в закъсалия Северозапад клубовете трябва да поемат разноските по пътувания и спане на състезания, което все пак е разход.
Иначе, деца с желание има - само в Мездра тренират 20-ина малчугани. „Въпросът е, че когато трябва да навлизат в големия спорт (юноши и девойки младша възраст), става много трудно да ги задържиш - развлеченията са много, има достъп до всичко. Много е трудно да накараш един такъв човек да излезе да се поти в калта и студа и да бяга", казва Йоло.
Две (и повече) в едно
Митко не е единственият талантлив ученик на Йоло. Милица Мирчева спечели безапелационно на 18 км. в София преди дни, а освен това има много отличия от турнири у нас и в чужбина. Иван Попов завърши втори на същата дистанция. Младият талант Александър Йотовски също показва много добри резултати - той беше четвърти в столицата.
Явно помага и това, че тренерът може да дава пример директно на трасето. Роден през 1984 г., Йоло Николов продължава активната си спортна кариера, започнала на „Васил Левски", точно преди да го затворят за ремонт. От тогава до момента има повече от 40 държавни титли в дисциплините от 1500 м до 10 000 м и крос-кънтри.
На маратона в София на 6 октомври т.г. той се представи най-добре от всички българи, като завърши трети и освен това спечели държавното първенство. Твърди, че се развива целенасочено като маратонец едва от тази година и тепърва му предстои развитие в уличните бягания: „Трябват ти 1-2 сезона да се обиграеш".
Следващата цел е нормативът за световно първенство и олимпийски игри - 2 часа и 18 минути. Решен е да го покрие до пролетта.
Това е изкуство
Йоло признава, че му е трудно да съчетава собствената си подготовка с треньорството. Той не е само наставник - налага му се да бъде и организатор, мениджър и какво ли още не. Все пак, с помощта на колеги и приятели, "Атлет" успява. Йоло съвсем спокойно посочва, че подготвя най-добрите бегачи на дълги разстояния в България.
Как човек решава, че иска да споделя наученото с тези след него? „Това е като рисуването и като пеенето - ти го усещаш, че можеш, то си идва от теб. Треньорската работа е в голяма степен изкуство - не си мислете, че можете да научите нещо по някакъв план, да тренираш някого с някакви цифри. Усещаш от какво имат нужда хората. Естествено, трябва да изчетеш доста литература, да си запознат, но треньорската професия не я избираш - тя те избира", категоричен е Йоло.
Това звучи като хубав край, но историята с Митко, Йоло, Милица, Иван, Александър и всички останали бегачи от стадиона без писта е още в началото си. Хепиендът ще е на големите арени по света, но трябват воля и подкрепа. Иначе накрая ще се веят чужди знамена.
