Явор Гърдев: Моята истинска работа е да търся смисъла

Той има режещ като бръснач ум. Актьорите го обожават. Той не се уморява, не спира. Той вечно е в движение. Той е вечното движение, perpetuum mobile. Той е пред премиера на последния си спектакъл "Пияните" от Иван Вирипаев в Малък градски театър "Зад Канала" на 29 и 30 септември. Той е Явор Гърдев. Да започнем съвсем отначало.

Какъв беше първия ти досег с театъра - смешен, страшен, скучен, предопределение, любов от пръв поглед? Разкажи ни за него.

fallback

- Първият ми запечатан спомен от театъра е свързан със звуците от разсвирване на оркестър, които долетяха от трапа на Младежкия театър. Беше време, когато Младежкия и Сатирата май имаха свои собствени оркестри. Та тези нищо и никакви звуци на разсвирване така изостриха всичките ми сетива, че станах на крака с огромно любопитство.

Сякаш зад завесата се беше скрил смисълът на живота и всеки миг щеше да ми се разкрие. Второто запечатано впечатление е от постепенното затишие и затъмнението, което пусна по гърба ми електричество и ме разтресе в благоговеен ужас. После се отвори завесата, появи се Пениуайз с червените балони, захапа ме безмилостно с архаичната си челюст и оттогава цял живот се рея по театрите като пленник на детинското си предоверяване.

Този може би трябваше да бъде първият ми въпрос: Защо режисираш?

- Всъщност моята истинска работа е да търся смисъла. Режисурата е само практическият аспект на тази работа. Тя е работата по въплъщаването на откритията по пътя. Чрез режисурата търся, но не тя е това, което търся.

Би ли се отказал да режисираш, и кога, при какви условия?

- Не знам и не искам да знам.

Би ли позволил да те режисират, да си актьор в нечий спектакъл?

- За последен път си позволих това към края на 90-те в спектакъла на Иван Станев "История на окото". Тогава обаче, струва ми се, окончателно разбрах, че трансът на самонаблюдението и трансът на превъплъщението са коренно различни неща.

При първия вид транс астралното ти тяло излиза от теб и наблюдава отстрани овакантеното ти физическо тяло. При втория вид транс, този на превъплъщението, астралното ти тяло се видоизменя, но остава във физическото тяло и действа в него и чрез него. В този втори вид транс е истинският актьорски талант - да можеш да попиваш света в себе си като сюнгер.

Актьорският талант предполага възможност за самозабравяне. Талантливите актьори са демонично привлекателни. Понякога дотам, че оставаш с впечатлението, че спешно се нуждаят от екзорсист. А режисурата е по-скоро способност да виждаш взаимовръзките в света, да ги преживяваш като собствен чувствен опит и да ги извеждаш в явност чрез някого или нещо.

Ти си откривател на таланти, факт. Даваш много често възможност на абсолютни дебютанти, на студенти, да играят главни роли в твои спектакли. Весела Бабинова и Иво Аръков са само две от имената. Защо го правиш?

- Просто защото ролите чакат своите най-подходящи изпълнители.

Би ли поставил съвременна или класическа българска пиеса?

- Да.

- Кога един твой спектакъл е добър - когато е финансово успешен, когато е харесван от публиката, когато го оценява положително критиката, или когато го харесваш ти?

- Когато е добър.

- Кой от своите спектакли считаш за свой най–голям успех и защо, и кой за най-голям провал? Защо?

- Не помня в такива категории. Помня изблиците на живот.

- Как избираш коя пиеса да поставиш, или да не поставиш? Изборът ти рационален ли е, или емоционален?

- Изборът ми е класов. Поставям пиеси от класа.

- Гледах миналата година спектакъла ти "Нощна пеперуда" заедно с група американски театрали. За тях това беше пиеса за половата, сексуалната идентичност. За мен е най–голямото, най–силното обяснение в любов към театъра, към изкуството, което някога изобщо съм гледал, явено на сцена. Какво е за теб?

- Хубавото на произведенията на изкуството е, че могат да се гледат от различни перспективи и така да придобиват различно значение. Дори да се извади една единствена визуална метафора от това представление, да речем - балерина на палци танцува с автомат на гърба, интерпретацията й ще зависи от това кой гледа и от какъв културен, социален, емоционален, а дори и геополитически ракурс. За мен лично този спектакъл е проява на чиста благодарност към всичко, което ме е движило и продължава да ме движи в живота. Той е спектакъл за неотменимата сила на призванието.

- Как се стигна до "Дзифт"? На какво се дължи световния му успех? Да чакаме ли скоро нов филм, режисиран от теб?

Един ден получих от Владислав Тодоров ръкописа на едноименния роман. Оттам тръгна всичко. А до филма "Дзифт" се стигна през множество перипетии, които отдавна са придобили в паметта ми дискутирания по-горе “легендарен” статут. "Дзифт" не само обиколи света, но го показа и на мен. А за новия филм ще си поговорим, когато му дойде времето. Моментът не е толкова далеч.

- Българската театрална система е про руска - щатна, държавно субсидирана, про Станиславски, ако мога да се изразя така. С руските акьори като с българските ли се репетира? Или има специфични особености, които разбра на място?

С редица от тези положения няма как да се съглася напълно. Про руска - не, защото тук липсват безусловната йерархична дисциплина и сакралния статут на театъра. Щатна - по-скоро да, но вече не чак дотам. Държавно субсидирана - да, но ако сме по-задълбочени в генеалогията, това е наследство от просвещенската епоха. В това отношение например Германия и Полша са не по-различни от Русия.

Про Станиславски - с това пък изобщо не мога да се съглася. Извънредна рядкост е български актьор да използва или да работи изцяло по метода на Станиславски. Има, но е извънредна рядкост. Методът е по-скоро характерен за руската и американската школи. Изобщо методът изисква толкова сериозна самодисциплина, че в общия случай тук е непостижим поради регионални особености на характера. Българската система е по-скоро смесена и ашладисана според местната практика.

Тя на образователно ниво познава основните театрални системи, но не практикува нито една от тях чисто и докрай. В резултат се разчита най-вече на индивидуалната професионална хигиена на всеки отделен актьор или пък най-често на обща актьорска органика и натрупващ се с времето сценичен опит. Що се отнася до руските актьори, те също не могат да бъдат етно-типизирани. Както навсякъде другаде, има и прекрасни актьори, и ужасни актьори. Имах вече щастието да поработя с мнозина от прекрасните. Смятам и да продължа.

- Май няма да е пресилено да кажа, че си силно привлечен от руската драматургия – и класическата, и съвременната. Поставял си редица спектакли от руски автори. Поставял си на сцена "Чайка" на Чехов в театър "Азарян", "Верона" на Алексей Шипенко в Народния театър, "Руска народна поща" на Олег Бугаев в театър "Българска армия", "Таня, Таня" на Олга Мухина в Малък градски театър "Зад канала", "Валентинов ден" на Иван Вирипаев в Малък градски театър "Зад канала", "Нощна пеперуда" на Пьотр Гладилин в Народния театър, "Жана" на Ярослава Пулинович в Народния театър, "Във въздуха" на Алексей Шипенко в Хасково...В края на септември в Малък градски театър "Зад канала" най-новата ти премиера е пак върху руска драматургия - пиесата "Пияните" на Иван Вирипаев. Обясни, моля те, това привличане.

За мен националните драматургии, както и националните кинематографи, са неточни обобщения, които служат за повърхностните цели на типизацията. Не се интересувам от национални драматургии, а от добри драматурзи и интересни пиеси. Просто Русия е страна, в която има доста добри драматурзи, пишещи голямо количество пиеси, измежду които е напълно логично да се открояват и някои много добри. А "Пияните" на Вирипаев е направо отлична. Изключителна драматургическа работа.

- "Пухеният" от Мартин Макдона е сред най-играните камерни, и не само, спектакли в България изобщо. Игран е повече от 150 пъти. На какво се дължи този успех, това дълголетие?

Най-дългият репетиционен период на маса, който съм имал в кариерата си беше в “Пухеният”. Той продължи няколко месеца. Всъщност репетициите на сцена бяха съвсем малка част от този продължителен репетиционен процес. Това даде на представлението много солидна основа, на базата на която то бързо и устойчиво се разви и се превърна в нещо като втора природа на актьорите. Те не просто го играят, а живеят с него вече повече от 13 години. То се е превърнало в съпътстваща биография, в успоредно съществуващ свят.

- Студент си в превърналия се в легенда първи експериментален клас на професорите Маргарита Младенова и Иван Добчев. Този клас даде на българския театър имена като Албена Георгиева, Снежина Петрова, Жана Рашева, Цветан Алексиев, Георги Тенев. Какво е да си част от легенда?

Този клас беше особено и много интересно място. В него имаше какво да се научи, но най-сложното от всичко беше изобщо да попаднеш в него. Такава неумолима масова сеч и такова психическо изпитание като приемния ни изпит не могат да ти се случат два пъти в рамките на един и същ живот. Но преодоляването на препятствието си струваше, защото като във всяко първо нещо, изискванията по време на обучението бяха максималистки.

Нерядко се чувствах като младия барабанист от "Камшичен удар". Но пък мисля, че всичко това имаше смисъл. Обучението като форма на каляване те прави готов за всякакви препятствия.

А относно легендарния статут, нямам потвърждаващи наблюдения. Не съм чувал никого в трамвая да говори за легендарния ни клас. Нито впрочем, за който и да било друг легендарен клас. Нашите митове и легенди са си вътрешно-съсловни. Всъщност не са даже и такива, защото почти всеки смята за легендарен своя собствен клас. Този ефект се получава поради общата склонност на паметта ни да идеализира миналото и да му придава драматична извънредност и уникалност.

- Какво е усещането да работиш рамо до рамо с един от най-великите живи (тогава) драматурзи в света, Едуард Олби, по поставянето на пиесата му "Козата или коя е Силвия"? Ограничаващо ли беше присъствието му, коригиращо, вдъхновяващо, или друго?

- Едуард Олби беше човек на праведната професионална взискателност. Той беше перфекционист със свои стриктни правила и пределно ясен замисъл. Често тези правила са ставали основание да не разрешава дадена постановка по света или да не допуска актьор да изпълни дадена роля, ако не отговаря на представите му за персонажа.

Истината е, че той държеше извънредно много на качественото поставяне на пиесите си, както и на постоянно и непроменливо качество на играта на актьорите, което да не зависи от моментното им настроение или нагласа. Беше много резервиран и към режисьорите. В резултат на тази стриктност сега ще се изпълни и непреклонното му завещание да се изгорят незавършените му текстове. В резултат на тази безпрекословна воля огънят ще погълне и пиесата "Снасяне на яйце", по която Олби работеше включително и в София.

Благодарение на скъпата ми Марта Коание, която вече също не е между живите, той дойде в България два пъти - в началото на репетиционния период, по време на четенията на маса, и в края - седмица преди премиерата. Аз лично бях на тръни до финалното затъмнение на самата премиера. Сърцето ми се отпусна едва когато по време на поклона Олби вдигна ръката ми като на боксьор, който е победил в много тежък мач и най-накрая сърдечно се усмихна. Сигурен съм, че солидността на текста, както и това авторитетно и взискателно присъствие предопределиха и дълготрайността спектакъла: след месец в Народния предстои да се изиграе представление номер 200.

- Какви биха били работите ти без Никола Тороманов-Фичо, без Данела Олег Ляхова, без Калин Николов, Владислав Тодоров?

Като човек, който практикува колективно изкуство, чудесно знам, че доброто представление се получава, когато се достигне фаза на неразличимо взаимопроникване на елементите, от които е съставено. Затова съм и привърженик на продължителните сътрудничества, които обаче понякога се редуват с резки еднократни сътрудничества. Така ритъмът на работата следва ритъма на живота, който като цяло е ритъм на непостоянството. Но накратко - без всички изброени по-горе мои близки хора животът ми, и работите ми биха били съвсем други.

- Полската театрална критика се изказа повече от ласкаво за твоята версия на "Хамлет" от У.Шекспир. Българската, струва ми се, го посрещна хладно. Имаш ли обяснение на какво се дължи това?

- Не.

- Последен, но не по важност, въпрос. Освен заради звездния състав, и заради името ти като режисьор (две много важни причини) защо театралната публика в София да предпочете спектакъла „Пияните“ сред всички други театрални заглавия?

Заради текста и автора Иван Вирипаев, разбира се. Даже преди всичко заради тях, но има и още нещо много важно - струва ми се че в "Зад канала" се оформя нещо, което в доброто старо време наричахме ”трупа”. Това е извънредна рядкост и към този факт трябва да се отнасяме грижовно.