Той е Човек сред хората, който успява да наблюдава през тях. Появата му на литературните четения и по улиците на София рядко остава незабелязана. Още по-рядко Нинко Кирилов дава интервюта, като предпочита той да задава въпросите или да нищи Джеръм Селинджър и Рей Бредбъри в приятна компания с подходящо питие в ръка, вместо да търси себе си с думи.
Защото често се губи в книгите и авторите, които чете. И се намира в следващия си текст.
Нинко е роден във Видин, журналист е по образование и професия. Автор, водещ и редактор е в редица специализирани, информационни и лайфстайл печатни, радио и онлайн медии.
Химикалката го отвежда в София преди повече от 15 години. Именно тук написва и издава през 2013 година първата си книга - "Двойници и животни". След нейното отпечатване бе определен като един от най-обещаващите автори в съвременната българска проза, насочил се "право към висшия ешелон на младата българска литература".
С думи прости - абсолютен чешит и майстор в играта с магическия реализъм и хумора.
След месеци тишина за публиката и белия лист, Нинко Кирилов готви завръщане в бъдещето, в буквалния смисъл. Този път със запас от 12 кратки разказа, след чието издаване присъствието му в българската съвременна литература ще стане още по-осезаемо.
След "магическия реализъм в големия град", както можем да опишем първата му книга "Двойници и животни", идва ред и на семейството в големия град, което е тема на един дълго работен сборник с разкази.
Човек на късия разказ
"Майлс Дейвис, едно от най-големите ми влияния заедно с Пабло Пикасо, твърди, че не свири джаз, а "социална музика". Ето - аз пиша социална проза. Звучи нелепо като термин, но е толкова вярно, че ме е яд, че Майлс го е полуизмислил първи. Но не мога да мрънкам - още не съм написал нещо на нивото на Scetches Of Spain или Kind Of Blue", полека вдига завесата за неродената книга Нинко.
И за да е по-ясно, новата му книга "Човек сред хората" съдържа 12 смачкващи разказа за неслучили се семейства. За жената на почивка със съпруга си, която се старае да привлече вниманието му, докато той се интересува повече от преследване на престъпник в извънредна емисия по телевизията.
За таткото и сина с обеленото коляно. За съществуващата и несъществуващата любов от "Винаги сега", както се казва първият разказ в книгата, до последното изречение на "Любов".
"Това са истории, родени в тишината на семействата. Половината от двойките, които виждам, са такива. Липсва комуникацията, има твърде много тишина в тях", казва Нинко Кирилов. И твърди, че има и несбъднати семейства, които никога не са се срещали. И такива, които носят несбъднатост в идеята за "заедно".
"Лошото е, че хората няма да видят проблема и след като прочетат тези разкази. Защото, както е казал Толстой - "Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно по своему"", допълва Нинко Кирилов.
Принципът на "Ана Каренина" е характерен за 12-те кратки разказа от "Човек сред хората". В тази книга го няма перченето, характерно за съвременната проза, което включва навирането на всевъзможни препратки, метафори и литературни похвати в лицето на четящия, карайки го да се чувства недочел. Няма я и онази пртенциозност на текстовете, която тежи и ги прави тромави.
12 разбираеми, искрени разказа за реалността, които осмисляш доста време след затварянето на кориците.
"Най-добре "Човек сред хората" ще се чете с чаша червено вино в ръка и време за мислене. Защото идеята ми е човекът да остане в атмосферата, във времето на историята и след като разказът свърши", обяснява спокойно Нинко.
Случва се да работи върху един разказ в продължение на месеци - пише, редактира, съкращава, дописва и след това отново и отново. Подчертава, че този процес е дълъг и понякога мъчителен, но същевременно носи голямо удовлетворение, когато се постави последната точка.
„Спокойствието го имам само по една причина - целта не е една добра книга, а такава, която да те смаже и да те убеди, че явно и тук някой ги умее нещата. Поставянето на такова условие пред автора от самия автор някак вместо да напрегне, успокоява нещата - не играем за посредствен резултат. Моят стремеж в писането е да еволюирам. Да поведа читателя от плиткото, в средата на блатото, през дълбокото и накрая да го изхвърля в безопасност на брега. Като корабокрушенец останал сам със себе си", уточнява той.
„Закрих си блога, в който преди публикувах. Имам си и достъпни само за мен текстови файлове на лаптопа - с поезия и нещо по-голямо, над което работя. И никак не бързам да ги показвам на някого."
И така идеологът на платформата за неиздавани автори "пистелибезкниги" скоро ще има две зад гърба си, избягал напълно от мейнстрийма, който ни залива напоследък. Поизоставил поезията, иронията и сатирата, Нинко защитава сигурните си позиции извън статуквото и ревностно пази разказите си, докато не настъпи момента. И сякаш напълно е изоставил образа на героя си Ки от „Двойници и животни", за когото твърди, че е първото общо алтерего на две реални личности.
А когато не е част от Ки, Нинко готви следващата страница на бъдещата си книга. Досущ като един млад Буковски.
Само за читателите на Webcafе успяхме да заемем и един от новите му разкази:
ТЕЛЕФОНЪТ НА АБОНАТА Е ИЗКЛЮЧЕН ИЛИ Е ИЗВЪН ОБХВАТ
Единайсет цифри самота. Излизаше от офиса по няколко пъти на ден и звънеше на този номер от мобилния си. Обаждаше се, едва когато никой от колегите ѝ не може да я види. Задължително спираше на място, гледаше в една точка с телефона до ухото и слушаше. После без съжаление затваряше и се прибираше при останалите. След няколко часа повтаряше процедурата. "Телефонът на абоната е изключен или е извън обхват." Ами ако някой я беше видял? Нямаше значение. А какво ли щеше да си помисли? Какво щеше да каже на другите? Какви догадки щяха да си направят? С кого говори? Но тя не говори, тя само слуша. Не виждаха, че цялото ѝ тяло потрепва всеки път, когато телефонът извибрира на бюрото (винаги изключваше звука). Съобщение, че телефонът на онзи абонат е включен? Че абонатът вече иска да е абониран за нея, както тя за него е от толкова време? Не беше записала номера под каквото и да било име. Набираше го всеки път цифра по цифра. Единайсет цифри самота. Единайсет цифри в идеален синхрон с крачките ѝ до извън офиса или с преглъщането на малко топла вода с лимон рано сутрин. Единайсет цифри, резониращи с пулса на всеки сезон, толкова много сезони, поне единайсет, цифри с цвета на лекия ѝ тренч, но и на шала, на ефирната риза и на плетената шапка, с отблясъка от катарамите на ботите, с лошия възел на вратовръзката, мъжка вратовръзка, която понякога носеше, за да...
Попадна на номера преди няколко години. Видя го в обява в сайт. Продаваха стоки с намаление, дрехи, бижута, парфюми, живот, смърт, всичко, но номерът беше този. Нямаше идея защо, но се обади. "Телефонът на абоната..." На следващия ден опита пак. И пак. След седмица взе категорично решение - това е неговият номер. Ще го намери, той ще я намери и ще се приберат заедно, внимавайки къде стъпват по изпочупените плочки на тесния тротоар пред блока ѝ. Отдавна трябваше да смени жилището, но как щеше да я открие той, ако се премести? Ще му се обади, разбира се. Набира номера отново. "Телефонът на..." Отиваше преди всички на работа и често си тръгваше последна. Не излизаше на обяд с другите, а се хранеше на бюрото си. Телефонът стоеше близо до лявата ѝ ръка. Носеше го навсякъде със себе си.
Облече сакото и прибра косата си. Набра цифрите и машинално провери дъха си с длан. Спря на място не по свое желание. Вятърът разроши бретона ѝ като самата есен и тя притвори очи, за да не влезе прах в тях. Усети как няколко мускулчета на шията ѝ се стегнаха, а ноктите ѝ започнаха да растат по-бързо. Остана така - примижала, със стиснати устни. От другата страна на линията чу сигнал "свободно".
