Спасява се от плен на сръбски войници в Косово, свирейки на хармоника музиката на Боб Дилън, бива пребит до смърт в Ню Йорк, докато отразява бунтове, но оцелява. Въпреки че има Пулицър за снимките си от атентата на 11 септември в The New York Times, се чувства виновен, че не е бил разстроен от случващото се. Просто е искал да свърши добре работата си. Едуард Кийтинг е световно известен фотограф, част от екипа на уважаваното нюйоркско издание,чиято изложба в София (галерия "Синтезис") беше официално открита на 17 септември и може да бъде разгледана до 30 септември.
Когато се запознаеш с Едуард Кийтинг, всъщност се запознаваш с материалния облик на вдъхновението - думите му, очите му, излъчването - всичко ти крещи: „Какво правиш с живота си?! Следвай мечтите си! Работи здраво и ще го постигнеш!" Разказва истории така, сякаш всъщност това е работата му. Затова и разговорът ни непрекъснато лъкатушеше от история в история.
На 25 години завършва литература в университета и получава от висшето училище 400 долара надплатени такси. Решава, че това е дар от бога и го използва, за да си купи нещото, което винаги е искал, но никога не е имал достатъчно пари - фотоапарат. Слага му филм и осъзнава, че да снима е неговото призвание - просто чувства, че ще бъде наистина добър в това. И се оказва прав. Съставя 10-годишен план, в който да работи ден и нощ, докато се усъвършенства до степен, в която да може да започне „истинската работа".
Десет години и четири месеца по-късно вече е нает за фотограф в New York Times. А днес - носител на Пулицър, когото мнозина мечтаят да срещнат.
Мъжът с деветте живота
В една статия в американско издание го наричат „Мъжът с деветте живота", защото работата на фоторепортер за едно от най-известните издания в света го е поставяла в поредица рискови ситуации. Питам го кога е било най-опасно.
Оказва се, че това не е нито задържането му от сръбски войници по време на войната в Косово, нито отразяването на атентата в Световния търговски център (въпреки че е влязъл там, където само спасителните екипи са имали достъп непосредствено след срутването на кулите - затова е и наградата Пулицър).
Най-опасно е през 1991 година, когато почти губи живота си. Това се случва още в началото на кариерата му, когато отразява бунтовете в Краун Хайтс, където живеят цветнокожи и евреи (виж в карето). Нападнат е от 80-100 души с бухалки и тръби, ударен е с тухла по тила, когато полицията пристига на мястото, мислят, че Кийтинг е мъртъв. Оживява.
Питам го колко време му е било необходимо да се възстанови. „Ментално или физически?", е въпросът-отговор. Взима си две седмици почивка от всичко, преди да се върне отново към работа. Първото му излизане е разходка по Медисън Авеню. Просто оглежда витрините на най-скъпите магазини. Минава покрай „Ралф Лоран" и вътре вижда яке, което много иска. То струва 500 долара - цена, която Кийтинг не може да си позволи да плати. Но си казва: „Няма значение. Просто съм щастлив да бъда жив". И купува якето.
„На кого му пука?! Ще бъда разорен, но жив. По-скоро бих затънал в дългове, но да бъда жив, отколкото стабилен финансово и мъртъв. И купих якето", казва той.
Това е неговото „Щастлив-съм-да-бъда-жив" яке. (виж в карето)
Първата снимка
Идеята, че трябва да стане фотограф, го сполетява на 7 години. Снима гроба на Кенеди с вечния огън. Спомня си детското си решение, след като вече е навършил 25 и е решен, че фотографията е неговото бъдеще. Все още пази негативите от гроба на Кенеди в дома си. Казва, че на 7 вече знаем достатъчно за себе си, просто го забравяме. Трябва да вярваме на инстинктите си.
Любимият му апарат е марка Leica. В началото на фотографските си опити, когато снима от вече година, влиза в магазин за професионално оборудване. От далеч вижда фотоапарата, който иска. Пита собственика за него, а той отговаря: „Не си готов за това". „В мига, в който ми го каза, поисках апарата два пъти повече", казва Едуард. Оттогава ползва тази марка.
Дигитално снима по работа. „Познавам добре дигиталната фотография, не трябва да ми харесва, за да го правя", казва той. Предпочита да снима с филм, но казва, че не е примадона - осъзнава предимството на дигиталната фотография, когато става дума за работа - по-бързо и по-евтино е.
Саундтракът - блус и рокенрол
През 1999 година Боб Дилън спасява живота му. Тогава Кийтинг е в Косово, за да отразява войната. Задържан е от сръбски войници. Омагьосва похитителите си, свирейки им на хармоника Боб Дилън. Хармониката е неговият инструмент, блусът - неговата музика. Слуша и рокенрол - Eagles, Rolling Stones и разбира се, Боб Дилън.
„Все още изпитвам този тийнейджърски ентусиазъм за този тип музика", разказва той. Светът се променя за него, когато през 60-те The Beatles участват в шоуто на Ед Съливън. „На следващия ден, след като The Beatles свириха в шоуто на Ед Съливън, всички се събудихме и светът беше различен. Никой няма да бъде същият никога. Те промениха всичко и продължават да променят всичко", казва Кийтинг.
Тогава светът е бил невинен, наивен. Beatles радикално са променили всичко. Светът никога няма да бъде толкова наивен отново. „Ако трябва нова радикална промяна, един Господ знае каква може да бъде", казва той.
Наградата „Пулицър" и 11 септември
Казва, че наградата „Пулицър" за други е по-важна, отколкото за него. „Това е просто добре свършена работа. Имам отговорността да отразя историята", казва Кийтинг. Понеже това е нещо голямо, иска да го отрази добре. И успява. Той е на Кота Нула. Снима това, което другите не са имали възможност. Когато отразява атентата, се чувства виновен.
Докато всички по света и в САЩ са разстроени, той не усеща нищо. „Нямах време да бъда разстроен. Това беше най-голямата задача в живота ми. Ако не е била най-голямата, това значи, че нещо ще още по-лошо. Нямах възможността да бъда разстроен. The New York Times свърши невероятна работа, хората бяха гладни за информация, чувствах се задължен към тях, към професията си, затова не чувствах нещо особено. Звучи откачено, но се чувствах вдъхновен това да бъде най-добрата ми работа", разказва Кийтинг.
Ислямска държава
Някак след споменаването на атентата няма как да не си поговорим и за „Ислямска държава", особено когато вече трима души бяха публично екзекутирани, двама от тях - журналисти. „Журналистите са хора, които се ползват с уважение. Те могат да пътуват от едната страна на барикадата до другата. Сега те имат мишена на гърба си", разказва Кийтинг.
Той осъзнава, че професията става все по-опасна. А най-ужасният пример за това е именно случващото се в Сирия - как могат да умрат журналистите - обезглавени публично, заснети на видео. Вече по-малко журналисти биха отишли в Сирия сега, за да работят в този район, като знаят, че ще бъдат заловени и екзекутирани, казва Кийтинг. Техните съпрузи и съпруги няма да ги пуснат. „Винаги е било опасно, но сега сякаш има награда за главата ти. Това променя всичко", казва той.
Въпреки това обаче никога не му е минавало през ума да се откаже. „Това е като да станеш проповедник или нещо подобно", казва Кийтинг. А якето на Ралф Лорън още е там, за да му напомня, че е щастлив да бъде жив. Какво друго има значение?
