Това е история за гордостта на един народ, обичащ футбола и шепата герои, които е дал на най-великата игра.
България няма Пеле, Марадона или Реал (Мадрид).
Мечтае за тях, но не е било писано да се родят между разораните сгурии на стадион „Септември" и денивелирания терен на елитния „Тича".
Ние си имаме обаче половин дузина големи във футбола, докоснали се до "Еверест-а" на клубно ниво - финалите в европейските турнири.
На 28 май Димитър Бербатов ще се появи под арката на новия „Уембли". С Манчестър Юнайтед той ще опита да спечели от трети опит Свещения Граал във футбола и то в храма на играта. Няма по-велика развръзка на най-важното състезание в клубния футбол от това купата да се връчи на „Уембли".
Бербатов ще излезе (ако играе) в десетия „български финал" на турнирите. Стартът бе 19 години и 9 дни по-рано. Пак в Храма.
Старите кули-близнаци на „Уембли" хвърляха величествена сянка над Барселона и Сампдория през 1992 г., когато двата отбора се сблъскаха във финала на същия турнир. В естетически катастрофалния оранжев екип на Барса грееше онази гениална „осмица". Цяла България гледаше мача заради Христо Стоичков, а той не разочарова. Греда, удари, пасове, положения... Велик мач на един велик играч. Не се забравя и пресипналия от вълнение глас на покойния Мичман, който въздъхна след удара в гредата на Ицо: „Ех, нямаме късмет..." Сякаш цялата страна ритна тази топка с десния крак на Камата.
Ицо, разбира се, си е Ицо. Взе купата, седна на парапета пред кралицата и вдигна Големите уши високо, високо към лондонското небе. Велик миг! Първа купа на шампионите за Барса, първа и за България!
Две години по-късно - пак Стоичков, но този път край Акропола. Месец преди световното в САЩ, което никога няма да забравим, националната левачка излезе в мач за трофея срещу Милан. Този път нямаше положения, нямаше удари, нямаше усмивка. Барса бе парализирана от машината на Фабио Капело и... 0:4. Стоичков разказваше години по-късно как е направил един от най-мощните си спринтове в живота с последния съдийски сигнал. От терена към съблекалнята, за да скрие гнева и яда от поражението.
Три години по-късно Стоичков вдигна втората си купа, но този път в далеч по-мимолетна роля. Барса спечели КНК в Ротердам, а българинът игра само в последните 5 минути. Време, достатъчно за един опасен удар отдалеч, по чудо не завършил с гол. Камата вече не бе първа цигулка в Барселона, където идолът се казваше Роналдо. Не португалският, а онзи старият - Феномена. Негов гол реши финала срещу ПСЖ през 1997 г.
Турнирът на носителите на купи стана „български" точно около тази 1997 г.
12 месеца по-рано съдбата лиши Трифон Иванов от късен гол за Рапид (Виена) срещу ПСЖ, който щеше да вкара мача в продължения. Французите спечелиха финала с 1:0, а Пиратът от България стреля с глава на сантиметри от гредата в 87-ата минута. Туньо дълго лежеше на терена на стадион „Хейзел" (вече с друго име, но винаги ще бъде запомнен така) и не можеше да повярва. След славен рейд в турнира, железният защитник заслужаваше малко късмет.
През 1998 г. за трети пореден сезон на финала в КНК се появи роден майстор. Краси Балъков поведе Щутгарт към купата, но на пътя му застана Челси. Джобният магьосник Джанфранко Дзола занесе трофея в Лондон с късен гол, а Бала - един от най-силните играчи на 90-те години в Европа, така и не успя да спечели европейско отличие.
Направи го обаче Емил Костадинов, който е единственият българин с гол на финал. През 1996 г. „седмицата" вкара красиво с глава във вратата на Бордо за триумфалното 5:1 (общ резултат от двата мача), с което Байерн сложи ръка на Купата на УЕФА. Баварците биха с 2:0 у дома тима на Зидан и Дюгари, а в реванша бяха не по-малко убедителни - 3:1. Тук се разписа и Костадинов, който блестя и през целия нелек път към финала. След двубоите Франц Бекенбауер, тогава треньор на Байерн, посочи Костадинов: „Той е пример за професионализъм и отличен футболист. Може да обърне всеки мач с едно докосване на топката."
През новия век и героите са нови. Стилиян Петров плака с 90 000 фенове на Селтик (повечето без билети), наводнили Севиля в уникално преселение на „зелено-бели" фанатици през 2003 г. С такава публика не можеш да загубиш, нали? Но не би - насреща се изпречи Порто с Жозе Моуриньо и Купата на УЕФА не замина за Глазгоу. Продълженията и първият в историята „сребърен гол" разплакаха Стилиян - 2:3. Един от незабравимите герои на този финал бе и асът на ексхибиционистите в спорта Марк Робъртс. Английският чудак нахлу на терена в съдийски екип, показа червен картон на истинския рефер и опита да вкара топката във вратата на Витор Баиа. Не успя.
Останалото е Бербатов. Два финала, две загуби, две появи като резерва. 30-милионният стана втори българин след Стоичков, който стига три финала. За разлика от Камата, Бербатов досега не е бил титуляр в мача на мачовете. Но пък може да се похвали, че и трите пъти стига двубоя за купата в най-силния турнир. Двата колоса на испанската армада слагаха знак „Стоп" в предишните случаи. Реал отчая 20-годишния тогава Митко и Байер с 2:1 в Глазгоу през 2002 г., а Барса скри топката на неговия Юнайтед преди две години в Рим (2:0).
Куриозно, Марк Робъртс показа уменията си и в Глазгоу, с което нареди един до друг в своята колекция финали с участието на Стилиян и Бербатов. В Шотландия хахото прекоси терена само по традиционната шапчица в каре и този път не пропусна да вкара в едната врата!
За 9 „български" финала имаме само 3 победи. Иде 28 май, а с него надеждата за нов успех. Със спомена за Мичмана, Ицо, Емо и останалите, цялата страна пак ще „рита" пред телевизора заедно със своето момче. Този път името му е Бербатов.