Годината е 1986, мачът - полуфинал на световното първенство. В 84-ата мин. на двубоя Аржентина - Белгия се случва едно от най-важните събития за хората, които се интересуват от футбол и живеят на запад от Гринуич.
Тогава в игра се появява, с номер 3 на гърба (получил го по азбучен ред), Рикардо Енрике Бочини. И с първото си докосване подава на Диего Армандо Марадона. На терена двамата прекарват заедно по-малко от 10 минути. Далеч по-важно е, че дълги години във всеки разговор на тема футбол в Аржентина техните фамилии били неразделни.
Не е хубаво да се опростяват така генерално нещата, но все пак нека го кажем: Бочини бил също толкова велик, колкото Марадона. Гениален футболист, роден дрибльор, диригент с животинско, инстинктивно усещане за разположението на свои и чужди по терена, с неповторим усет към топката, най-добър играч и символ на клубния си тим, типичен №10.
През 80-те футболна Европа посрещна Марадона, който имаше същите характеристики. Далеч по-късно в досието на дон Диего се появиха неща като наркотици, допинг, скандали с ръководството и чудовищно, макар и в повечето случаи напълно оправдано, самохвалство.
А Бочини в Европа така и не отиде.
Той попаднал в Индепендиенте (Авеланеда) на 17 години. Не бил нито бърз, нито висок, нито атлетичен, не умеел дори да шутира както трябва. В наше време подобен тип щяха да го изгонят, преди да е пипнал топка.
Само че Бочини не само се вписал в отбора, който изживявал най-успешния период в клубната история, а станал негов лидер.
От 1972 до 1975 г. Индепендиенте спечелил четири пъти поред Копа Либертадорес, а невръстният Марадона бил луд фен на тима.
В края на онзи славен период Рикардо вече бил усвоил напълно ролята на плеймейкър, или, както казват в Аржентина - „enganche" (нещо като трансмисия). Той бил онзи футболист, който фокусирал играта на целия отбор и я насочвал в нужното русло.
„Енганче" стои в основата на аржентинската футболна митология. Нито пъргавите вратари, нито могъщите защитници, нито даже неповторимите голмайстори някога са получавали толкова почести, слава и, естествено, проклятия, колкото „десетките".
От тях се искало не само да раздават топката и да бележат сами, а да решават съдбата на мача, да го печелят, ако е необходимо, със собствени сили. Всеки от тях имал собствен почерк, но най-яркият бил Бочини.
Той най-често се разхождал небрежно някъде между централния кръг и чуждото наказателно поле, но бил готов във всеки един момент да размине двама-трима противници и да подаде мек, удобен пас, който непременно изхвърлял защитата от уравнението и оставял нападателя сам срещу вратаря.
Тези подавания били шедьоври сами по себе си. Единственото, което оставало да се свърши след тях, бил механичният завършек под формата на поредния гол. Именно затова те получили свое собствено име - „pases bochinescos" - „бочински пасове".
За пасовете „а ла Бочини" винаги ставало дума, когато Рикардо го сравнявали с Марадона.
Наистина, Ел Боча бил по-отборен играч, отколкото Ел Диего. За разлика от Марадона, предшественикът му нямал навика да се преструва, че не вижда съотборник на добра позиция.
Един от най-страховитите тандеми в историята на аржентинския футбол е Рикардо Бочини - Даниел Бертони. Те непрекъснато ставали съавтори на головете на Индепендиенте.
Самият Рикардо не блестял като реализатор (средно около 10 гола годишно), но когато вкарвал, го правел оригиално и красиво. Стрелял лекичко, без замах, подсичайки топката, чиято траектория ставала продължение на естественото движение на крака на играча.
Може би най-знаменитият гол на Бочини бил победният срещу Ювентус на финала за Междуконтиненталната купа през 1973 г. Тогава плеймейкърът направил двойно с Бертони, озовал се на неоправдано интимно разстояние от Дино Дзоф и го прехвърлил, сякаш с ръка.
Впрочем, това попадение станало легендарно, защото го видели в Европа и защото Ювентус бил надигран на стадион „Олимпико" в Рим.
Ако питате някой аржентинец на подходяща за целта възраст, той ще ви изброи още десетина подобни шедьоври на Бочини. Един от тях Рикардо сътворил срещу Пенярол. Тогава надиграл шестима опоненти като стартирал от собствената половина, а вратаря матирал с боц.
Когато Марадона се впусна в незабравимия си слалом срещу Англия на световното в Мексико, всички останаха изумени. Всички, освен онези, които имали щастието да видят изпълнението на Бочини срещу Пенярол.
Сравненията с Марадона преследвали Бочини цял живот, но това не повлияло особено на кариерата му. Да, Диего му затворил достъпа към националния, но затова пък клубната история на Рикардо била по-интересна от тази на Марадона.
Пък и в крайна сметка те не били непримирими съперници. Напротив, именно Марадона настоял Бочини да бъде включен в шампионския състав от 1986 г.
А когато Рикардо най-после се появил на игрището, Диего го приветствал с красноречивото „Учителю!".
И щом получил топката от него, веднага му я върнал с петичка. На езика на Марадона и Бочини това е най-висша степен на признание.
* Материалът е част от поредицата на руския сайт Спорт Сегодня - „Недосегаемите", посветен на футболисти, прекарали цялата си кариера в един клуб.
Превод: Арам Потурлян
