Преди няколко дни, когато с приятели си говорех по темата, им казвах, че ми се иска да не пиша този статус в понеделник, но за съжаление ще трябва да го напиша. За волейбола ми е думата, за резултатите и за клишето "Волейболът ни обедини".
В моя защита ще кажа, че чат-пат и малко повече понякога, разбирам от волейбол. Даже на последните първенства (документирано), включително и на това, познавах не само класирането, но и резултатите във финалните мачове на отбора ни.
Не е някакво чак какво умение - всъщност, всеки волейболен статистик ще ви каже - българският национален отбор е рекордьор по четвърти места в историята на този спорт. Исторически, европейските първенства са най-успешните с едното второ място в далечната 1951 г. и четирите бронза, последният от 2009 г. в Истанбул. И така, независимо, че е относителна константа в световния и европейски волейбол, за разлика от много други отбори, които изригват еднократно и изчезват след това - ние златен медал от голямо първенство нямаме.
Сега за домакинството - не зная дали сте забелязали, при волейбола най-добре се вижда, че почти без изключения схемите се правят така, че домакинският отбор да може да излезе от предварителните групи, а ако може и да стигне и до финалната четворка. Не зная как точно го правят това при жребия, но като се погледне статистиката, почти изключение са случаи, в които това правило не се потвърждава от фактите.
Такъв организационен подход си има и рационално обяснение (особено за спорт, който няма такава фенска маса и зрителски интерес като футбола, не че и там това с домакините в някаква степен не важи). Няма го домакина - празна зала, а това не е добре за имиджа на спорта.
Другата особеност на волейбола е, че груповите схеми са много леки и не се класираш напред само при пълна излагация. В този смисъл, за да се класираш на полуфинал, е необходимо да изиграеш един или два (в зависимост от схемата) силни елиминационни мачове, а по ирония на съдбата в четирите ни последни такива класирания съперникът преди полуфинала винаги е ... Германия! (Световна лига 2012, Олимпийски игри 2012, Европейско първенство 2013 и сега). Въобще германците след злощастната квалификация за олимпиадата през 2012 в елиминационни мачове са ни абсолютен абонат!
И за "обединението" - естествено, като най-силен колективен спорт, с дългогодишна традиция и най-много успехи и победи (макар понякога и без значение) над водещите отбори, мъжкият ни национален отбор по волейбол винаги пълни залите - дали ще Зимния дворец някога, „Христо Ботев“ още по-преди, или Двореца във Варна, а сега и новата зала - публиката на мачове на националния е доволно много, доволно екзалтирана и винаги подкрепяща отбора.
Но пък чак "обединение"…
Въобще, усещането като се случват тези мачове и особено последните години е, че едва ли не се случва някакво невъобразимо чудо и едва ли не ние, малкият Голиат, прегазваме врага като конницата на генерал Колев в Добруджа или Вазовата пехота при Дойран....
Да, спортът и успехите на любимия отбор, особено и ако е национален, създава положителна емоция, радост, поводи за коментари, снимки на политици с победителите (и никога с победените), разговори за световния заговор срещу нас и епично-безумни заглавия от типа "смачкахме Германия", "взехме главата на Бразилия", "разбихме Русия", "отнесохме САЩ", "убихме Франция", "непобедена Италия преклони глава пред трикольорите" и т.н. Ама на сутринта...е, на сутринта си е същото.
Спортът не обединява нации, нациите се обединяват от рационални и разумни общи усилия, водещи до просперитет и добруване.
Спортът е в частта на "зрелищата" - в частта на обединението, примерно, са прозаичните и ежедневни неща, като нетърпимостта към крадливите политици, антикорупционното поведение, отношението към работата и икономиката, отношението към националната култура и памет, към образованието, към общото ни бъдеще като народ и нация.
От това, че заедно сме вървели из софийските улици през 1994 г. или че сме се драли до припадък в подкрепа на волейболния ни отбор онзи ден, нищо, ама нищо не следва. "Мислим за следващия мач, продължаваме напред!", както биха казали класиците...
От това, че няма да излезем и да гласуваме на референдума в следващата неделя - виж, от това ще последва много. За съжаление все в тази безконечна спирала надолу, по която вървим към собствената си национална гибел!
А за "подвига" - не може да е подвиг нещо, което си правил 24 пъти поне.Това, дето се вика, е тривиалност, ежедневие. Подвиг би било, ако поне веднъж този наш отбор бе проявил нужната воля, мъжество, тактическа зрялост, умения и постоянство, че да не гледаме поредното второ-трето и поредното четвърто място. Веднъж поне!
Защото по неясни за никого причини и въпреки поведението на федерация и управляващи - България (макар и все по-малко) ражда волейболисти на световно ниво. Все по-малко успява да ги събере и задържи за дълго в залите заради сбърканата консуматорска политика в този (и не само спорт), но ги имаме.
Подвиг би било и друго - същите тези спортисти, спортни деятели и фенове да предизвикат промяна, която да доведе до това, че този спорт, в който имаме и традиции, таланти и успехи, да не го постигне клетата съдба на другите ни професионални (колективни и индивидуални) спортове и за тези четвърти места от тук нататък да говорим все в минало време.
Народът иска хляб и зрелища и по възможност да вика за победителите.
Абе лошо няма. Щом се класираме напред, всичко си е ок. С волейбола стана истерия като с концерта на учиндолския селяк, и затова много хора се раздразниха. Аз не го гледах, защото волейбол ми е скучно да гледам, предпочитам да го играя. На плажа, по възможност с приятели и приятелки
Много хора не са разбрали, че статията дори не е основно за волейбол. Поздравявам автора, особено за констатацията, че спортът е зрелище и не бива да му се отдава чак такова значение за "обединението" на нациите.