Живях социализма и онова, което си спомням от него, е децата, които играят навън пред блоковете. Бях едно от тях. До късно, без страх. И това, че можех да се запиша да спортувам където си поискам. Не станах спортист, но след като ми извадиха сливиците в трети клас - след безброй гнойни ангини, бягането и плуването ми помогнаха да се закрепя.
Още си спомням как при учителя ми по физкултура не важеше никакво извинение, ако не си по шорти и бяла тениска.
Не хвърляйте камъни по носталгията ми. Имам две момчета с малка разлика - на 9 и 11 години и не мога да ги пусна да си играят пред блока. Изпадам в ужас, като си помисля, че наблизо, в подлеза се знаят кои са продавачите на дрога, че има банда от няколко деца, която редовно бие други, за да им вземе джобните - или джиесема.
Дори и да искат, и в събота и неделя, когато мъжът ми може да отиде с тях да порита, няма къде - около нас просто няма площадка.
За часовете по физическо възпитание в училище дори не искам да говоря. Те са си чисто отбиване на номера. Обикновено на класа на малкия им дават една топка - да си играят!!!
Принудена съм да живея под диктатурата на домашния компютър, който двамата ми сина си делят често с бой и викове. Освен ако не решат да съберат няколко други деца от входа - да си играят вкъщи.
Майка ми живее на другия край на София, диабетик е, има проблеми с краката и й е доста трудно да ми помага. Докато бяха малки, все някак се оправяше, но сега вече няма как.
Големият иска да ходи на карате - с баща му правим невероятни въртележки, за да го водим и вземаме от тренировките, които са два пъти седмично от 19 часа. Залата е студена, те играят боси, но...това е положението. Малкият ходи на школа по футбол - за последния му, суперспециален екип сме дали 270 лева. Близо два пъти повече за нещо като зелен лагер в Сандански. Не иска да играе с обикновени бутонки от 50-60 лева, купихме два пъти по-скъпи. Води го и го взема от тренировките свекър ми, който обаче през април заминава в провинцията - на вилата си, и тогава настава невъобразим хаос. Няма как да наемем човек, който да го прави - семейният бюджет просто ще изтрещи.
А и двамата са буйни момчета, приятелки са ми разказвали колко е важно едно момче да спортува, за да изкара по-лесно пубертета.
Кога и как се ползват държавните спортни бази обаче така и никога не разбрах - и вероятно няма да разбера. Едно обаче ми е ясно - ако искаме децата да спортуват, зависи само от нас. И държавата тук никаква я няма.
