Захари Карабашлиев: Историята трябва да се осмисля

"Хавра" е за хора, които не се страхуват да се изгубят в нечий чужд свят, за такива, които обичат книги със сюжет, конфликт, действие и история, за онези, които се вълнуват заедно с героите, и за всички, които търсят - с две думи, за хората, с които обичам да общувам.

Така Захари Карабашлиев описва новата си книга "Хавра" - нетипична смесица от жанрове, която дава възможност за широк кръг от публиката да намери нещо за себе си.

Захари е част от журито на инициативата "Регионален гранд" на VIVACOM. Заедно те се опитват да насърчат четенето сред младите хора в цялата страна. Затова и заради прясно излязлата на пазара "Хавра" ние ви срещаме с писателя, издател и човек на словото и мисълта - Захари Карабашлиев.

Попитан за жанра на новата си книга, той не може да даде еднозначен отговор:

"Има любовна история, има силна историческа линия, базирана на сериозно проучване, има семейна драма. Има и трилъров елемент..."

Един от основните моменти в книгата е историческата линия, свързана с Джанюариъс Макгахан - журналистът, който разказва на света за кървавото потушаване на Априлското въстание от 1876 г. у нас и впоследствие Руско-турската освободителна война. Как обаче се намира информация за такъв човек, който е едновременно познат и непознат?

"Когато започнах да търся, се оказа, че няма кой знае колко писано за него. Имаше в спомените на негови колеги военни кореспонденти. Арчибалд Форбс е писал за него - смята го за най-великия военен кореспондент на своето време. Юджийн Скайлър също си спомня за него, Милет, Франсис Грийн - негов приятел, който е в болница, повален от треска. Маккгахан се грижи за него, но се заразява и умира, докато самият Грийн оживява. Най-много обаче ми помогнаха спомените на неговата спътница в живота Варвара/Барбара Елагина-Макгахан, върху чиято основа съм построил историческата сюжетна линия. Най-доброто, до което стигнах, беше една документална книга, монография, написана от Дейл Уокър.

Свързах се с него, започнахме да си кореспондираме. Той ме насочи към места, от които мога да намеря повече източници. Бях много щастлив да водя тази кореспонденция с него. За мен тогава това беше като светъл лъч. Търсенето започна от родното му място - Лексингтън, Охайо. В библиотеката се съхраняваха архиви, свързани с него. И започнах оттам - да ровя и да ползвам. Най-вече съм базирал цялата историческа линия като основа и скелет върху спомените на неговата жена Варвара”, разказва писателят.

Това, което му отнема повече време не е проучване, а обработването на самата информация. “Самото й събиране не беше кой знае колко трудоемко, защото в Америка библиотечната система е уредена много добре. След Охайо летях до Ню Йорк. В градската библиотека ми свършиха работа изключително бързо и съм много доволен от всички тях. Всъщност събирането на информация е едно. Но оттам нататък идва отсяването на това, което ти е нужно. И аз имам чувството, че имам информация за още 10 книги. Но за съжаление трябваше да спра”, споделя Захари Карабашлиев.

Книгата засяга един важен момент от българската история, но въпреки това за много хора, които ще я прочетат, тя ще представи нови и изненадващи факти. Затова отваряме и темата за историята - според него дали българите я познават наистина или само познават определени легенди за нея:

"По-скоро познаваме определени митове за историята, на места дори легенди и то дори преразказани. Ние ги познаваме не чрез източниците, които са напълно достатъчни. Достатъчно е да четеш Захари Стоянов, който е участвал в събитията около Априлското въстание.

Достатъчно е да четеш Заимов, който също е бил част от събитията. Има плеяда от хора, които са били съвременници на тези процеси. Разбира се, и Симеон Радев, ако искаш да обхванеш цели десетилетия от историята на Нова България.

Но не, ние не четем това. Вместо това в училище ни дават една смляна история, идеологически винаги украсена, туширана на местата, които не отърват на властващите. Нека не забравяме, че историята винаги се пише от властващите в момента."

Патриотизмът, родолюбието? Според Захари тук важното е да осмисляме историята си, за да можем да я разберем:

"Когато знаеш фактите и най-вече, когато си окуражен в училище да разсъждаваш върху тях, тогава историята има роля за родолюбието.

Какво значение има за едно дете кога е битката при Клокотница? Какво значение има кога точно е избухнало Априлското въстание, ако не се вкара в контекста. Има значение, само ако се говори за това. Трябва да се каже "Потушено е бързо, защото е избухнало по-рано, отколкото трябва. А защо е избухнало по-рано? Да помислим защо! Защо мислите, че е това? Защо мислите, че е онова? Какво не се е свършило..." Всеки един факт в съвременния смисъл на историята, която се преподава в училище, трябва да бъде по някакъв начин обсъждан.

Имаме 1877 г. Руско-турска освободителна война. Но как се е стигнало до нея? На руснаците не им е скимнало просто да обявят война на Турция. Нещо се е случило! В случая с моята книга Макгахан има нещо общо. Защо? Може ли само с няколко репортажа да се убеди цяла империя да обяви война? Оттам нататък имаш настроенията на великите сили - Англия, от една страна, Бисмарк - от друга. Русия... Толкова по-интересна е историята, когато за нея се разговаря, а не се преподава.

Историята трябва да бъде повод за разсъждаване, за мислене, за конструктивна дискусия.

Тя не е повод за самосъжаление или за излишна гордост. Имаме много малки истории, много факти, много личности, които да ни карат горди, че сме българи, но трябва да говорим за това, за да научим нещо от историята. Само с научаване на дати не става."

В нова книга на Захара Карабашлиев „Хавра“ освен силна историческа линия има и много герои със силни характери на едно място - Макгахан, Вера, главния герой Никола Марков и още други. Никола се сблъсква с историята на Вера и Макгахан и тя катализира у него желание да подреди живота си и да търси истината в настоящето.

Нужно ли ни е някой или нещо да ни подтикне, за да бъдем най-добрата версия на себе си?

"Факт е, че Никола Марков започва да става активен по време и след сблъсъка си с историята на Вера и Макгахан. По някакъв начин тя го вдъхновява, окуражава и т.н. И да, важно е да попаднеш на твоята правилната история, на твоя личен наратив, който може за останалите да не е чак толкова важен, но за теб в този момент ще е наистина важен. И когато едно сърце е по някакъв начин вдъхновено и пълно с енергия, много трудно някой може да го спре."

Общите неща между първия роман на Карабашлиев "18% сиво" и новата му книга "Хавра"? Един от най-силните паралели може би е в героя, който е изгубил себе си и тръгва на пътешествие, за да се преоткрие. Питаме го какво го кара да избира точно такъв тип герой.

"Повечето от нас, да не кажа всички, в един или друг момент от живота си се изгубваме. И е много важно да се изгубим, защото как иначе можем да се намерим, да открием себе си. Човешкото същество, което израства сред свои, сред семейство, близки и приятели, в един момент трябва да надрасне всичко това, да излезе от комфорта на племето, селото, града и т.н. Личността трябва да надрасне своята околна среда, за да се превърне в най-добрата версия на себе си. Само така се развива тази духовна и мисловна мускулатура, която ти е необходима, за да продължиш в живота."

Другия голям паралел е на "мрачната" Америка, тя е факторът, който те кара да се изгубиш - и в "18% сиво”, и в "Хавра" главният герой е намерил в Америка това място, където губиш себе си. Според Карабашлиев обаче Америка е такава, каквато я видиш. Той просто е избрал да я покаже през очите на своите герои:

"Непознатият свят... Америка всъщност е едно прекрасно място за живот. Но аз съм избрал такива герои, които са и изгубени, и душевно наранени, в някакъв смисъл почти пречупени. За тях Америка, парадоксално, не е светът на големите възможности, а напротив - на големите невъзможности. Свят, който по някакъв начин е допринесъл за това те да рухнат. И затова като фон вероятно тя изглежда по-мрачна и по-деструктивна. Но това е Америка на тези герои. Иначе тя е такава, каквато я видиш."

За неговите герои тя обаче не е дом. Дом не намира и Никола Марков, завръщайки се у дома в България:

"Да, той в този момент е човек без дом. От една страна, в Америка той губи своя дом и всичко, което е градил. Когато се връща в България, също не намира дома, от който има нужда. И неговото пътуване е именно такова търсене към този дом. А пречките му помагат да го открие или дори да го преоткрие."

Неговото пътешествие в търсенето на дом преминава под знака на моралната борба между лесното и удобното, от една страна, и търсенето на истината - от друга. И за него преследването на истината е докрай.

В какви моменти си заслужава да търсим истината? И заслужава ли си на всяка цена?

"Зависи от истината. Идва момент, в който трябва да прецениш дали си заслужава да губиш най-ценното - времето - само за да покажеш, че си прав. В един момент може да стигнеш дотам, че да си кажеш "Добре, аз губя всичко това като време, пари и т.н., за да докажеш, че бялото е бяло, а черното е черно. По-добре да продължа напред." Но има и истини, за които си заслужава да се бориш на 100%, защото просто са по-големи от теб самия."

Универсални ли са те, или са лични?

"Човек е най-силен, когато личната му истина съвпада с универсалните. Виждаме го при Макгахан, който иска да разкаже истината, която вижда с очите си, за разлика от това, което се представя в Англия от властите по това време за Априлското въстание.

И силата в този момент е, че целият свят откликва на тази истина, не може да отвърне глава. Това са тези големи, редки моменти в живота на човек, когато е важно да отстояваш докрай това, в което вярваш.”

Идва време за няколко кратки блиц въпроси:

- Винаги ли последната Ви книга ви е любима?

- Тази, специално, да.

- Колко време Ви отне да я напишете?

- Физическото писане беше към 2 години.

- Има ли вече планове за следваща?

- Да. Но засега няма да разкривам повече. Само, че ще е доста по-кратка.

- Какво се случва с проекта за филм по 18% сиво?

- Започва снимки през октомври.

- В днешно време каква роля играят социалните медии за един писател?

- Могат да помогнат, едва след като писателят си е свършил работата и има книга. През останалото време пречат.

- Какви социални мрежи използвате вие? И колко време прекарвате там?

- Facebook. Минимално време.

- Какво мислите за електронни книги и четците?

Електронните книги са преди всичко книги, но те са допълнение към другите книги. Още нищо не е изместило книгата на хартия. Няма как една електронна книга или четец да измести книгите, въпреки цялото им удобство. Мисля, че към 2013-2014 г. в Америка се достигна едно плато на купуване на електронни четци, което ако не се лъжа вече може би е започнало да спада. Това, от което се страхувахме - че всичко изведнъж ще мине в електронен формат, не се получи. И всеки, който е разгръщал книга, знае, че е просто различно.

Освен това аз обичам да си подгъвам страници, да подчертавам. Наистина, това го има като функция на киндъла, но просто не е същото.

Голяма част от нехудожествената литература нямам проблем да я чета в електронен формат. За художествена литература, романи... не мога да си представя да се чете на четец.

- Как трябва да съжителстват децата и книгите?

"Изключително важно е децата да израстват сред книги! Просто да ги виждат.

Първо като обекти - навсякъде из къщата, пръснати по библиотеки, на земята и т.н. Двете ми дъщери така растат. Голямата така израсна, а сега и малката. Тоест книгата да е нещо, което през цялото време е пред тях. Да не е нещо непознато. Някакъв екзотичен обект. Вярвам, че това е фундаментално важно, особено за съвременното общество.

Другото е постоянното четене на глас, четене на книги. По този начин детето свиква, че гласът на майка му, най-добрия възможен звук за слуха за едно дете, е свързан с истории, оттам нататък с книги... И вярвам, че всичко това е повлияло изключително много при мен - да ме формира първо като читател и консуматор на истории, а после и като човек, който ги разказва".