По време на трип до Рио де Жанейро подгответе съзнанието и тялото си за колосални количества красота и хаос. Седмицата на карнавала е нещо специално - сякаш хиляди цветни сънища и тропически халюцинации са разсипани по улиците на грандиозния град.
Джунглата, която се спуска от наситено зелените възвишения, упражнява древното си, дивашко влияние върху ритъма на Рио.
Дори сравнително студените води на южния Атлантически океан не са в състояние да охладят страстите. Те ескалират в сюрреалистичната седмица на всепоглъщаща вакханалия от края на февруари и началото на март.
За добро и зло, за празник и за престъпност, за карнавал и "криминал".
В този текст искам да се спра по-скоро на опасните моменти от бразилския ни трип. Те добавиха интересни подправки с вкус на екстремизъм и несигурност към цялостното преживяване, доминирано от епични природни панорами, огромно човешко биоразнообразие, архитектурна наслада, плажна еуфория, удавени в твърде сладък алкохол партита, сливащи нощите с дните.
Първата ми среща с богатата подземна природа на Рио де Жанейро притежава комично гнусен характер.
Разхождаме се в средата на белия ден из уличките на Ипанема - един от най-приятните, проспериращи и сигурни квартали на града. Чувам почти животински звуци от отсрещния тротоар. Мръсен, пречупен човечец на средна възраст сочи към десния ми крак. Поглеждам надолу - жълтеникава маса с форма и текстура на екскремент е попаднала върху обувката ми без да усетя. Някак си не прилича на фекалните произведения на която и да птица, дори и в Бразилия.
В следващия момент човечецът вече е до мен, наведен до земята, и от някъде е извадил пълен инструментариум за почистване на обувки. За пет-шест секунди глупакът в мен си каза - "каква случайност". Тъпанарското ми "аз" е бързо отпратено, а измеренията на тази гнусна - във всеки смисъл - схемичка започват да се очертават.
Клетникът лъска черните кецове и иска 10 долара. Получава почти 3, а после прочитам в интернет, че това е добре отработена система за преджобване.
Един ти цапа обувката с някаква смес, имитираща насиране от птица, без да усетиш, друг предлага да помогне и те чисти, трети те ограбва.
Минавам без последния и най-важен персонаж от престъпническата мозайка на този великолепен полис. Засега.
Мизерната изобретателност на Третия свят ми става ясна с "трика с лайното". Време е да се запозная и с наглата in your face крадливост на местните маргинали. Сам каня бедата.
В парти зоната на централната и печално известна част, известна като Лапа, проявявам особено острата глупост (мотивирана и от непланирано стечение на обстоятелствата) да си нося раницата.
Минава полунощ, алкохолът, марихуаната, прекрасното прекарване и карнавалната атмосфера притъпяват всеки инстинкт за опазване на личната собственост. Четири човека седим под няколко палми на метри от най-шумната улица и дрънкаме епични глупости на три развалени езика.
Хората изглеждат пияни и безгрижни. Но десетки улични разбойници дебнат всяко туристическо недомислие.
Профилът на местните хиени е стряскащо политически некоректен - сухи, слаби и бързи чернокожи момчета, между 15 и 25-годишни, с бедни, обикновени, но удобни дрехи, често с някакви рани или дефекти.
За секунди оставям раницата да седи до мен на паважа под палмите и някакъв пъргав пич я отмъква с механични движения като граблива птица и хуква към уличките. Тръгвам след него почти автоматично, без да съм обработил цялата информация на 100 процента. Гоня гадината и крещя заплахи на английски - езикът, който почти никой в Рио не говори, особено най-ниската социална прослойка на дребните разбойници.
Копеленцето е бързо, а аз съм пиян.
Превежда ме през някакви улици, които вече нямат нищо общо с парти пространството отпреди малко.
Изчезват светлините и клубовете, заместени от мрачно градско разложение, окупирано от групички слаби чернокожи младежи, които демонстративно правят път на крадеца. Виждам като на каданс как един от тия боклуци се опитва да ми подложи крак за подсечка. Всички са на страната на търчащия с чантата ми мизерник.
В техния нискобюджетен криминален филм аз съм лошия и не заслужавам да си получа предмета. Донякъде са прави. Сам съм си виновен.
Чел съм статистиките за Рио, знам, че градът - и страната, и континентът - е пронизан от всякакви видове престъпност. Бавно в главата си рационализирам загубата, описвам я като глоба за глупост, но продължавам да тичам след кльощавия грабител. Разбирам, че това може би е още по-голяма простотия.
Вече съм сравнително далече от светлините на партито, преминал през лабиринт от зли улички, населени с тъмни зомбита. Осъзнавам, че нося смартфон и пари. Спирам, отказвам се от преследването и внимателно се връщам по същия път под погледите на няколко десетки представители на по-неприятната страна на Бразилия.
Подминавам множество бездомни и спящи по улиците младежи, които се разбуждат и ме даряват с кръвнишки погледи. Някои от тях изглеждат така сякаш са готови да ме атакуват. Точно това се случи след няколко дена в разгара на карнавала.
Вече си бяхме изградили нещо като модел на уличната заплаха. В центъра на Рио излизаме само с парите, които сме предвидили за харчене. Следваме по-големите, цветни парти тълпи от костюмирани, весели бразилци и избягваме улички и групички с обикновено облечени, слаби, понякога белязани или деформирани черни младежи.
Карнавалът е епичен, разлива се по улиците, в центъра на града се образуват парти петна от по хиляда човека, скупчени около камион с музика и изпълнители.
Един път, на финала на сериозно пиянство, тръгваме към метрото със звероподобен апетит и мисия да хванем началото на хотелската закуска. На 200 метра зад нас е поредната размазана от еуфория тълпа, от която допреди минути сме били част. Скоро предстои поетичния изгрев над Рио де Жанейро, но все още е тъмно.
По широка и привидно сигурна улица в центъра се разминаваме с групи от щастливи гейове, костюмирани като римляни и древни гърци, отиващи към грандиозно оупън хомо парти на няколко пресечки.
На 30 метра пред нас са седнали двама от "обичайните заподозрени" - млади, слаби, черни и бедни.
Виждат ни, чуват как крещим на чужд език, стават едновременно и тръгват към нас. Единият с отработено движение спуска от дланта си нож, който е бил прикрепен към вътрешната част на предмишницата, а сега виси във въздуха. На пет метра от тях разбирам какво се случва и осъзнавам, че след секунди ще мина между двамата - рецепта за катастрофа. Приятелчето с мен е зацепило по-рано схемата и вече вика да бягаме встрани.
Аз се спирам пред нападателите, отстъпвам назад, правя завой и започвам да се отдалечавам с лице към тях. Разпервам ръце и се чувам да им обяснявам на английски как правят глупости и как трябва да спрат с простотиите:
"No, no, come on, man! Stop with this bullshit".
На два метра от мен единият размахва ножа и в пиянската мъгла аз разпознавам чертите на отчаянието и аматьорството.
Тези момчета са се надявали да ни парализират от страх само при вида на острието и после лесно да ни освободят от всякакви по-ценни притежания. Ние обаче сме пияни, крещим към тях и тръгваме да бягаме към следващата парти тълпа, която е на стотина метра надолу по широката централна улица. Дребните престъпници се колебаят, в един момент онзи с ножа тръгва да ни гони, но после се спира. Отказват се и потъват в бавно отиващата си нощ.
Ние се гмуркаме в раждащия се ден с огромен апетит за хотелската закуска, подсилен от адреналиновия кик.
Този път пиянството може би ни спаси.
Грубата и шумна реакция към опита за въоръжен обир разколеба младите и неуверени бразилски хищници. На следващия ден разбираме, че две познати българки са били обрани с пистолет по уличките на ноторната Лапа. Ние видяхме само отчаяно размахания нож на един от дегенератите.
Близките срещи с престъпността в Рио не са задължителни и необходими, но след като се случиха ще бъде нечестно от моя страна да кажа, че те не са добавили към тропическото приключение. Карнавалната и криминална лудост на този страхотен град произвежда ценни спомени и силно желание за завръщане.
Следващият път няма да ми откраднат нищо. Обещавам.
