В края на Студената война, американският политолог Франсис Фукуяма написва едно есе, озаглавено "Края на историята", в което посочва, че след края на сблъсъка между САЩ и СССР и победата на капитализма светът ще навлезе в едно инертно състояние.
В него вече няма да има идеологически спорове, а човечеството ще се бори с предизвикателствата на научно-техническия прогрес и силите на свободния пазар. Това ще става, без да се залага на някакъв по-дълбок сблъсък на морални парадигми, присъщ на дотогавашната история - "едно сиво и скучно време".
Двадесет години по-късно, Фукуяма се отрича от тези свои думи, а днес светът подсказва, че преосмислянето на оценката му е било разумно решение.
Уилям МакАскил, професор по философия и етика в Оксфорд, написа в скорошна статия, че историята не е свършила, а напротив, тя тепърва започва. Човечеството, посочва той, се е появило в съвременния си вид преди няма и 200 000 години, а по стандартите на бозайниците един вид като нашия хомо сапиенс оцелява поне по 1 000 000 - т.е. остават ни още 700 000 години на естествено развитие.
МакАскил продължава нататък, занимавайки се с големите предизвикателства пред човечеството. Ако оставим на страна тях (а дали бихме могли?), си струва да помислим малко повече върху частта със започването на историята.
Според популярната поговорка "Днес е първият ден от остатъка от живота ти". Само че тази мисъл, естествено присъща на мнозина, е всъщност егоцентрично вкопчване в свръх къс отрязък от историята - а именно един човешки живот.
Това късогледство в перспективата е, както казахме, естествено присъщо, до толкова, до колкото човекът, макар и разумен, си остава живо същество, което фокусира своите сили и енергия върху собственото си оцеляване.
Чудото на човешката еволюция всъщност е способността ни да надскачаме тези елементарни инстинкти за оцеляване и на база на своя разум, да изграждаме форми на комуникация и сътрудничество, които не са биологично обосновани за нашия вид - племена, общества, държави, мултинационални съюзи, глобални религиозни общности и т.н.
Фундаментален елемент от тези сложни форми на човешка интеракция е концепцията за устройство и функциониране на дадената система.
Устройството, също както и самата система и правилата, които ги изграждат, са напълно мисловна конструкция, която няма нищо общо с нашите физически потребности.
С други думи, чисто биологично, неща като морал, закони, избори, правителства и символи на държавността, са всъщност незадължителни за хората. Фактът, че ги има, е доказателство, че нашият вид е способен да пренесе своето съзнание в една по-висша равнина на духовно съществуване, която си струва да бъде обгрижвана, запазена и развивана.
С други думи, за разлика от живота ни, който обхваща един кратък отрязък от време-пространството, идеите за човешки общности и свързаните с тях концепции за прогрес и просперитет, надскачат рамките на едно, две и дори пет поколения.
Тоест когато говорим за развитието на дадена човешка общност, ние не можем проста да кажем "било - к'вот било" (по Криско) и от тук нататък ще изживеем живота си. Причината за това е, че животът на едно общество не е просто животът на едно поколение хора, които ще пребивават в тленния свят приблизително едно и също време.
Тук говорим за децата ни, децата на нашите деца и децата на техните деца.
Правя всички тези уточнения, защото сега нашето общество се намира в много важен момент от своето развитие. Изправени сме пред вероятно най-тежката енергийна криза от Втората световна война насам. Изправени сме пред най-голямата война в Европа от ВСВ насам.
Изправени сме пред цивилизационен избор, който е пряко свързан и надгражда онзи, направен от нашите майки и бащи през 1989 г.
Твърде дълго и твърде много ние българите разсъждаваме за своето общество като нещо ефимерно, дори имагинерно. Погледнато реално, идеята за "българи" представлява най-просто група от около 6 500 000 души, които по едно стечение на обстоятелствата споделят една територия, един език, една валута, но за съжаление не и едни ценности и стремежи.
През последните две години България преживя поредица от остри социални, икономически и политически кризи, които бяха омешани в общия казан на пандемията.
Въпреки това не бива да се лъжем - кризите са различни, взаимно свързани са и непрекъснато се надграждат една друга. Т.е. когато говорим за предсрочните избори през октомври, не разсъждавайте за това като същия проблем като миналогодишния. Не. Това е нова криза, следващо стъпало надолу към социално-политическия Тартар.
Големият проблем на нашето общество е, че не вижда, че историята не е приключила - тя едва сега започва. Ако можем да отнесем качествата на общото към неговите частни - Преходът не завършва, той тепърва започва.
В тази турбулентна атмосфера българинът трябва да знае и да разбира няколко прости неща.
Първо, България и българите ще страдат - неминуемо е. Катарзисът на обществото ни е необходим за неговото пречистване от всички вредни налепи, наслагвания и паразити.
Второ - страданието, което ни предстои тази зима, има смисъл. Тези дни прочетох показателната "сентенция", че "да пестиш от топлата вода за да надвиеш Путин било като да пиеш гинко за да помогнеш с паметта на Байдън".
Подобна ментална конструкция ясно показва пълното ни неразбиране на настоящата ситуация в която се намираме. Вкопчени в късогледите си инстинкти за самосъхранение, ние не осъзнаваме, че света не е черно-бял и че да мразиш Путин не значи да мразиш руснаците и Русия, и обратно, да го харесваш съвсем не означава че по този начин подкрепяш Русия.
В момента на света се води борба между две половини на човешкото политическо мислене - тиранията и демокрацията.
Още Платон е разсъждавал надълго и нашироко по темата за тези два строя - облягащата се на плурализъм демокрация и авторитарната тирания, и е стигнал до извода, потвърден и от Чърчил, че демокрацията е най-добрата форма на управление, прилагана от хората.
Нека разберем днес, че не става дума "за" и "против" Русия и Путин, а става въпрос за "за" или "против" демокрацията и правото да живеем свободни в свободен свят. Днес е Путин, утре ще е някой друг. Ние трябва да направим избора какъв обществен строй искаме да доминира света в който живеем, но не просто този свят, а света, в който ще живеят децата ни, техните деца и децата на техните деца.
Третото важно нещо, което трябва да разберем като народ, е че решенията които вземаме днес, влияят на събитията които предстоят за десетилетия, ако не и за векове напред.
Когато през октомври застанете пред урните, помнете че не гласувате за своето утре, а за "утрето" на вашите внуци и правнуци. Разберете, че няма избори без значение.
Разберете, че "тези избори не са важни" казват именно онези, за които тези избори са най-важни, за да ви демотивират и деморализират. Това е все едно да казвате на детето си, че да учи начално училище не е важно и може спокойно да почака гимназията. Или вашият работодател да ви каже, че в момента не е важно да ви вдига заплатата, защото инфлацията така и така ще я изяде.
Четвъртото нещо, което трябва да знаем и разбираме е, че държава и общество се градят векове, а не години.
Държавите, на които завиждаме и към които бягаме, са прекарали най-малко 300 години, за да се превърнат в това, което са. Ние сънувахме как ще ни се получи за 30. Очаквате скоростен просперитет, четирицифрена заплата на месец и спокойни старини в рамките на едно-две десетилетия? Значи тогава вие нищо не сте научили за живота, хората и обществото.
Страданията, които понасяме и тези по-големите, които идват по пътя напред, ги понасяме заради внуците си.
Децата ни няма да живеят в България така, както си мечтаем, но ако направим правилните избори, децата ни ще живеят по-добре от нас, а внуците ни ще сбъднат част от мечтите ни.
Ако обаче успокояваме съвестта си с "еми, и тези избори мисля да ги пропусна - не са важни", шансът децата ви да останат да живеят в същата държава се свива право пропорционално на вашето гражданско безхаберие. За внуците ви, ако въобще някой има желание да ги ражда, да не говорим.
Залъгвайки се, че на 11 ноември, 1989 г., са дошли Промените и след това са се провалили, ние проваляме себе си и поколенията след нас.
Падането на НРБ е едва началото на началото на Промените. Преходът беше интродукцията, въведението пред същинската част.
Със своето безхаберие вот след вот, година след година, ние отлагаме истинското начало на Изложението. По този начин крадем време и щастие не само от себе си, а от децата си, от техните деца и от децата на техните деца.
Историята на Българския Преход не е завършила, скъпи мои българи, тя тепърва започва.
А в каква посока ще поеме и колко поколения ще плащат цената на бездействието, малодушието и немарливостта, зависи само и единствено от нас.
___
* Текстът е взет от страницата на историка Александър Стоянов във Facebook с негово позволение. Заглавието и подчертаното е на редакцията.
